Всего за 599 руб. Купить полную версию
Народна мъдрост каза Айлин.
Точно така, мамо. Попечителите прехвърлят отговорността на богатите бивши възпитаници на училището, онези, които изкарват мучо милиони чрез нестандартно мислене, но продължават да хранят силна обич към старото си училище. Господин Гриър ще се заеме с въпроса. Поне се надявам да го направи. Сделката е следната: те ще ми помогнат сега, а аз ще помогна на училището, когато стана богат и известен. Честно казано, не ме е грижа дали ще добия богатство и слава, аз съм типичен представител на средната класа, но е възможно все пак да забогатея, като страничен ефект. При условие че не ме тръшне някоя страшна болест или не загина при терористична атака или нещо подобно.
Не предизвиквай съдбата прекъсна го Айлин и се прекръсти.
Това са само суеверия, мамо каза Люк снизходително.
Все пак не говори така, моля те. И си избърши устата. Изцапал си се със сос. Изглежда все едно венците ти кървят.
Люк си избърса устата.
Хърб каза:
Според господин Гриър има заинтересовани страни, които биха могли да финансират преместването на цялото семейство и да подпомогнат нас финансово за период от година и половина.
А каза ли ви, че същите тези хора могат да ти помогнат и да си намериш нова работа? Очите на Люк искряха. По-добра. Защото един от бившите възпитаници на училището е Дъглас Финкъл. И по една случайност той е собственик на Американски изделия от хартия, точно в твоята сфера. Ще плуваш в свои води. Ще се чувстваш като...
Да, стана въпрос за Финкъл прекъсна го Хърб. Но само теоретично.
Освен това... Люк се обърна към майка си с блеснали очи. В Бостън в момента се търсят много учители. Началната заплата за хора с твоя опит е към шейсет и пет хиляди годишно.
Синко, откъде знаеш всичко това? попита Хърб.
Люк сви рамене.
Започвам с Уикипедия. След това проверявам основните източници, цитирани в статиите. Просто трябва да си в час с околната среда. Моята околна среда е Бродерик. Знаех вече кои са всички попечители на фонда. Но трябваше да потърся кои са богатите бивши възпитаници.
Айлин протегна ръка през масата, взе остатъка от парчето в ръката на сина си и го остави в металния поднос при коричките.
Люки, дори да успеем да се преместим, няма ли да ти липсват приятелите?
Погледът му помръкна.
Да, особено Ролф. И Мая. Макар да не можем официално да каним момичета на пролетния бал, неофициално тя ще ми бъде дама. Тъй че да, ще ми липсват. Но...
Хърб и Айлин го изчакаха да се доизкаже. Синът им, винаги бъбрив, понякога дори прекалено, сега, изглежда, не можеше да намери подходящите думи. Той отвори уста, спря, започна отново и пак спря.
Не знам как да ви обясня. Не съм сигурен, че изобщо мога да обясня.
Не знам как да ви обясня. Не съм сигурен, че изобщо мога да обясня.
Опитай подкани го Хърб. В бъдеще ни предстоят множество сериозни разговори, но засега този е най-важният. Затова опитай.
В предната част на заведението Ричи Ракетата талисманът на ресторанта се появи, както правеше на всеки кръгъл час, и затанцува под звуците на Мамбо 5. Айлин следеше с поглед облечената като космонавт сребриста фигура, която започна да подканва с жестове клиентите на околните маси. Няколко малки деца станаха да танцуват със смях, докато родителите им правеха снимки и им ръкопляскаха. Неотдавна само преди пет години Люк беше едно от тези деца. А сега обсъждаха невъобразими промени. Тя нямаше представа как дете като него се е родило на двойка като тях, обикновени хора с обикновени амбиции и очаквания, и понякога ѝ се искаше нещата да бяха различни. Понякога искрено ненавиждаше ролята, която им беше отредена, но тази ненавист не бе насочена към Люки и никога нямаше да бъде. Той беше нейното бебче, единственото ѝ детенце.
Люк? каза Хърб много тихо. Синко?
Просто това е следващата стъпка отвърна Люк. Погледна ги директно с очи, озарени от светлина, каквато родителите му рядко виждаха. Той криеше тази светлина от тях, защото знаеше, че ги плаши така, както дори дрънчащите чинии не могат да ги уплашат. Не разбирате ли? Това е следващата стъпка. Искам да отида там... и да уча... а после да продължа напред. Онези университети са като Брод. Не са крайната цел, а само стълбички, водещи към нея.
Каква цел, скъпи? попита Айлин.
Не знам. Има толкова много неща, които искам да науча. В главата ми има нещо, което... търси... и понякога остава удовлетворено, но през повечето време не е. Понякога се чувствам толкова малък... и толкова глупав...
Миличък, не говори така. Изобщо не си глупав. Айлин понечи да го хване за ръката, но той я дръпна и поклати глава. Подносът на масата потрепери. Коричките от пицата се размърдаха.
Има една бездна, разбирате ли? Понякога я сънувам. Краят ѝ не се вижда и тя е пълна с всички неща, които не знам. Нямам представа как една бездна може да бъде запълнена това е оксиморон, но е пълна. Кара ме да се чувствам малък и глупав. Над бездната обаче има мост и аз искам да мина по него. Искам да застана по средата му и да вдигна ръце...
Хърб и Айлин го гледаха, запленени и малко уплашени, как вдигна ръце от двете страни на тясното си напрегнато лице. Подносът вече не просто потрепваше, а дрънчеше. Както понякога правеха чиниите в кухненските шкафове.