Кинг Стивен - Институтът стр 11.

Тим проверяваше скривалището на Ани в уличката веднъж на смяна, а един ден, след като приключи работа в складовете, намина да види палатката ѝ, най-вече от любопитство. Пред нея, на забити в пръстта бамбукови пръти, се вееха три знамена: американското знаме, знамето на Конфедерацията и едно, което не разпозна.

Това е знамето на Гвиана обясни Ани, когато Тим я попита. Намерих го в кофата за боклук зад Зоуни. Хубаво е, нали?

Ани седеше на фотьойл, обвит с прозрачен найлон, и плетеше шал, който изгледаше достатъчно дълъг, че да обгърне някой от великаните на Джордж Р. Р. Мартин. Оказа се дружелюбно настроена и не проявяваше признаци на така наречения от колегите му в Сарасота параноичен синдром на бездомниците. Обичаше да слуша нощните предавания на радиостанция WMDK и в разговори понякога се отплесваше в неочаквани посоки, свързани с летящи чинии, похищения и обладани от демони хора.

Една нощ, когато я завари излегната на надуваемия дюшек в уличката да слуша малкия си транзистор, той я попита защо лежи тук, след като има палатка в отлично състояние. Ани Сиротната на възраст някъде между шейсет и осемдесет го изгледа сякаш е полудял.

Тук съм близо до полицията. Знаете ли какво има зад депото и онези проклети складове, господин Джей?

Гора, предполагам.

Гора и блато. Километри мочурища, тиня и ями, простиращи се чак до Джорджия. Какви ли не гадини се въдят там, а има и лоши хора. Когато вали като из ведро и се налага да стоя в палатката, си казвам, че едва ли нещо ще изпълзи по време на буря, но пак не мога да спя спокойно. Имам нож и го държа подръка, но надали ще ми е от голяма полза срещу някой побеснял блатен плъх.

Ани беше слаба, направо мършава, и Тим започна да ѝ носи дребни лакомства от Гостилницата на Бев преди да застъпи на смяна, изпълнена с товарене и разтоварване в складовете. Понякога ѝ носеше печени фъстъци или снакс, друг път шоколадови бисквити или черешов сладкиш. Веднъж ѝ занесе буркан с подлютени кисели краставички, който тя грабна, притисна го до мършавите си гърди и се разсмя с истинска наслада.

Люти краставички! Не съм хапвала от тях, откакто Хектор беше още кутре! Защо сте толкова добър с мен, господин Джей?

Не знам. Допадаш ми, Ани. Може ли да ги пробвам?

Тя му подаде буркана.

Разбира се. Бездруго трябва да го отворите, мен много ме болят ръцете от артрита. Тя протегна ръце напред и му показа пръстите си, толкова силно разкривени, че приличаха на парчета дърво, изхвърлени на брега от морето. Все още мога да плета и да шия, но само Бог знае още колко дълго.

Тим отвори буркана, направи гримаса, когато го блъсна силният мирис на оцет, и извади една краставичка. От нея се стичаше течност, която според него приличаше на формалдехид.

Хайде сега ми го дайте!

Тим ѝ подаде буркана и изяде краставичката.

Божичко, Ани, устата ми изгоря!

Тя се разсмя и се видяха останалите в устата ѝ зъби.

Най-много вървят с хляб, масло и студена кола. Или бира, но аз вече не пия бира.

Какво плетеш? Шал ли?

Бог няма да се завърне в собствено одеяние отговори Ани. А сега вървете да си изпълните дълга, господин Джей. Внимавайте за мъже с черни коли. Джордж Олмън по радиото непрекъснато говори за тях. Знаете откъде идват те, нали? И му хвърли многозначителен поглед. Може би се шегуваше. Или пък не. С Ани никога не се знаеше.

Друг представител на нощния контингент в Дюпрей беше Корбет Дентън, градският бръснар, известен с прякора Барабанчика заради някаква младежка лудория. Изглежда, никой не помнеше каква точно, известно бе само, че заради нея го отстранили от гимназията за цял месец. Дори да бе имал бурна младост, тези дни отдавна бяха останали в миналото. Сега Барабанчика наближаваше шейсетте, беше с наднормено тегло, оплешивяваше и страдаше от безсъние. Когато не можеше да заспи, сядаше на стълбите пред бръснарницата и наблюдаваше пустата главна улица на Дюпрей. Пуста, разбира се, с изключение на Тим. Двамата провеждаха обичайните за хора, които се познават бегло, разговори за времето, бейзбола, ежегодната Лятна тротоарна разпродажба, но една вечер Дентън каза нещо, което накара Тим да застане нащрек.

Друг представител на нощния контингент в Дюпрей беше Корбет Дентън, градският бръснар, известен с прякора Барабанчика заради някаква младежка лудория. Изглежда, никой не помнеше каква точно, известно бе само, че заради нея го отстранили от гимназията за цял месец. Дори да бе имал бурна младост, тези дни отдавна бяха останали в миналото. Сега Барабанчика наближаваше шейсетте, беше с наднормено тегло, оплешивяваше и страдаше от безсъние. Когато не можеше да заспи, сядаше на стълбите пред бръснарницата и наблюдаваше пустата главна улица на Дюпрей. Пуста, разбира се, с изключение на Тим. Двамата провеждаха обичайните за хора, които се познават бегло, разговори за времето, бейзбола, ежегодната Лятна тротоарна разпродажба, но една вечер Дентън каза нещо, което накара Тим да застане нащрек.

Знаеш ли, Джеймисън, този живот, който си въобразяваме, че водим, не е истински. Той е просто танц на сенки и аз лично ще се радвам, когато светлините угаснат. В тъмното всички сенки изчезват.