Ехо, каза Мона, и никой не я чу, само Анджи рухна върху тялото в спалния чувал, ехо
Вдигна поглед нагоре, и улови последното изображение на екранчето на онзи вид, и го видя как угасва.
След това дълго време нищо нямаше значение. Не беше като липсата на грижи в застиналостта, онзи кристален овърдрайв, не беше и като гадостта след маг, просто едно усещане, че нещата са минали, както може би се чувства призрак.
Тя стоеше на вратата до Плъзгавия и Моли и гледаше надолу. В слабата светлина на големите стари крушки виждаше как нещо като метален паяк се тътрузи по мръсния бетонен под. Нещото имаше големи извити остриета, които щракаха и се въртяха, докато то вървеше, но никой друг не се движеше около него, и то просто продължаваше като повредена играчка, напред и назад пред смачканите остатъци от малкото мостче, по което тя беше преминала заедно с Анджи и Чери.
Чери се беше надигнала от пода, бледа и с отпуснато лице, и отлепваше дерма от шията си.
Тва а сиен мускулен релаксант успя да каже тя, и Мона се почувства зле, защото разбра, че е направила нещо глупаво, докато си мислеше, че се опитва да помогне, но магът винаги правеше такива номера, и как така тя не се беше усетила, че го прави?
Защото си пристрастена, глупаче, чу тя да казва Ланет, но не й се искаше да си го спомня.
И те всички просто стояха там и гледаха надолу, към металния паяк, който се въртеше и тичаше напред-назад. Всички освен Джентри, който отвиваше сивата кутия от рамката й над носилката, стъпил с черните си ботуши до червеното кожено палто на Анджи.
Слушайте, каза Моли, това е коптер. Голям.
Тя се спусна по въжето последна, с изключение на Джентри, и той просто каза, че няма да дойде, че не му пука, и че ще остане.
Въжето беше мазно и мръсносиво и по него имаше вързани възли, за които да се хванеш. Плъзгавия и Моли спуснаха първо сивата кутия, долу на една площадка, стъпалата до която не бяха съборени. След това Моли се спусна по него като катеричка, като че ли изобщо не се хвъщаше за възлите, и го върза опънато за един парапет. Плъзгавия се спусна долу бавно, защото носеше Чери на рамото си, и тя беше още твърде отпусната, за да може да слезе додолу сама. Мона все още се чувстваше неудобно заради това, и се чудеше затова ли те решиха да я оставят тук.
Беше го решила Моли, докато стоеше до онзи прозорец и гледаше как хора изскачат от дългия черен хеликоптер и се разпръскват по снега.
Виж ги тези беше казала тя. Знаят. Просто са дошли да съберат остатъците. Sense/Net. Аз си обирам крушите.
Чери изломоти, че те също си тръгват, тя и Плъзгавия. Плъзгавия сви рамене, след това се ухили и я обхвана с ръка.
Ами аз?
Моли погледна към нея. Или така изглеждаше. Трудно беше да се каже с тези очила. За секунда над долната й устна се показа бял зъб. След това тя каза:
Моят съвет е да стоиш тук. Остави ги да се оправят сами. Ти не си направила абсолютно нищо. Нито пък нещо от това е твоя идея. Мисля, че ще бъдат свестни с теб, или поне ще опитат. Да, остани.
Мона не можеше да разбере това, но се чувстваше толкова смазана, толкова кофти от гадостта след мага, че не можеше да спори.
И след това те просто изчезнаха, по въжето надолу и изчезнаха, и всичко беше просто така, хората си тръгват и вече никога не ги виждаш повече. Тя погледна назад към стаята и видя Джентри да крачи напред-назад пред книгите си, и да прокарва върха на пръста си по тях, като че ли търси някоя точно определена. Беше метнал одеало върху носилката.
И тя просто се спусна, и така и никога не разбра дали Джентри намери онази книга, или не, но това си беше както си беше, и тя също се спусна по въжето, и това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше от Моли и Плъзгавия, особено ако се чувстваш както се чувстваше Мона, защото Мона се чувстваше близо до причерняване, и ръцете и краката й като че ли някак си не работеха добре, тя трябваше да се концентрира, за да ги накара да се движат, и носът и гърлото й се бяха подули отвътре, така че тя не забеляза черния тип, докато не се спусна чак додолу.
Той стоеше там долу и гледаше към нещото като голям паяк, което не се движеше изобщо. Вдигна поглед, когато токът на обувката й застърга по металната площадка. И в лицето му имаше нещо много тъжно, когато я видя, но то изчезна, и той се изкачваше по металните стъпала, бавно и спокойно, и като се приближи, тя започна да се чуди дали той е наистина черен. Не точно цветът, той определено беше, но имаше нещо особено във формата на плешивия му череп, в ъглите на лицето му, не приличаше на никой, който тя да е виждала преди. Беше висок, много висок. Носеше дълго черно палто от толкова фина кожа, че тя се движеше като коприна.
Здравей, миси каза той, когато застана пред нея, пресегна се и вдигна брадичката й така, че тя гледаше право в ахатовите очи със златни петънца, каквито никой на света нямаше. Дългите пръсти докосваха съвсем леко брадичката й.
Миси, каза той, на колко години си?
Шестнайсет
Имаш нужда от подстрижка каза той, и в това как го каза имаше нещо много сериозно.
Анджи е там горе рече тя и посочи, когато гласът й се върна. Тя е