Мона се качи и усети парфюма на Анджи, китката й докосна неестествената мекота на дебелото кожено палто.
Видях те чу се да казва тя. По вида.
Анджи не каза нищо.
Моли се плъзна на седалката на шофьора, хлопна вратата и запали двигателя. Оранжевата качулка беше силно пристегната, и лицето й изглеждаше като бяла маска с празни сребристи очи. След това завиха към покритата рампа, и поеха по първата крива. Надолу пет етажа по този начин, по тясна спирала, след това Моли зави край клетките на по-големи возила, под мъгливите зелени диагонали на светлинни ивици.
Парапланери каза Моли. Да си виждала някакво устройство за парапланери горе на Дипломата?
Не отговори Анджи.
Ако охраната на Sense/Net има, те сигурно вече са отгоре Тя завъртя колата зад голям дълъг правоъгълен екраноплан, бял с име, написано с боя на задните врати с квадратни сини букви.
Какво пише там? запита Мона, и усети, че се изчервява.
Катоден Катай каза Анджи.
Мона помисли, че е чувала това име и преди.
Моли беше излязла и отваряше големите врати. След това свали едни такива жълти неща, като рампи.
След това влезе обратно в колата. Завъртя я, натисна педала, и влязоха право вътре в екраноплана. Тя дръпна назад оранжевата качулка и разтърси глава, за да освободи косите си.
Мона, мислиш ли, че можеш да слезеш отзад и да бутнеш вътре тези рампи? Не са тежки. Не звучеше точно като въпрос.
Не бяха тежки. Влезе вътре зад колата, и помогна на Моли да придърпат вратите.
Усещаше Анджи там, в тъмното.
Това наистина беше Анджи.
Нагоре, отпред, коланите, дръжте се.
Анджи. Тя седеше точно до Анджи.
Чу се изплющяване, когато Моли наду полата на екраноплана, и след това се плъзгаха надолу, по спиралната рампа.
Приятелят ти вече е буден, каза Моли, но още не може да се движи като хората. Още петнайсет минути. Тя отново зави настрани от рампата, и този път Мона беше изгубила бройката на етажите. Този беше натъпкан с малки, красиви коли. Екранопланът избуча по централния коридор, след това зави наляво.
Ще имаш късмет, ако той не ни чака отвън каза Анджи.
Моли спря на десет метра от голяма метална врата, боядисана с черни и жълти диагонални ивици.
Не, отвърна тя и измъкна малка синя кутийка от жабката, той ще има късмет, ако не чака отвън. Вратата се откъсна от рамката си с оранжев блясък и звук, който блъсна Мона в диафрагмата като удар с юмрук. Тя плесна насред мократа улица в облак дим, и след това те профучаха върху нея, завиха, и екранопланът набра скорост.
Ужасно грубо, нали? обади се Анджи, и се разсмя искрено.
Знам каза Моли, съсредоточена върху карането. Понякога това е начинът да се действа. Мона, разкажи й за Приор. Приор и твоя приятел. Това, дето го разказа на мен.
Мона не се беше чувствала толкова срамежлива никога досега през живота си.
Хайде, каза Анджи, разкажи ми, Мона.
Просто така. Името й. Анджи Митчел наистина беше изрекла нейното име. Пред нея. Тук, до нея.
Искаше й се да изчезне.
34. МАРГЕЙТ РОУД
Май си се изгубила каза продавачът на спаначена супа на японски. Кумико предположи, че той е кореец. Баща й имаше партньори, които бяха корейци: въртят бизнес в строителството, беше казала веднъж майка й. И те, както този тук, бяха най-често едри мъже, едри почти като Петал, с широки и сериозни лица. Изглеждаш доста замръзнала.
Търся един човек каза тя. Той живее на Маргейт Роуд.
Къде е това?
Не зная.
Влез вътре каза спанакаджията, и я покани с жест около ъгъла на масата си. Сергията му беше направена от розова разядена пластмаса.
Тя влезе между сергията със спанака и друга, която предлагаше нещо, наречено роти. Думата беше изписана с делириумно оцветени главни букви, завършващи с извити фосфоресциращи топки. Другата сергия миришеше на подправки и готвено месо. Краката й бяха съвсем замръзнали.
Наведе се под изцапан лист пластмаса. Сергията за спанак беше претъпката: плоски сини бутилки с бутан, три момичета-готвачки с високите си тенджери, пластмасови торби спанак, стълбчета еднократни купички, и непрекъснато местещото се туловище на корееца, който наглеждаше тенджерите.
Сядай каза той. Тя седна на жълта пластмасова туба от МСГ. Главата й беше под равнището на масата. Японка ли си?
Да отговори тя.
Токио?
Тя се поколеба.
Дрехите ти каза той. Защо носиш гумени чорапи таби през зимата? Това ли е модата?
Изгубих ботушите си.
Той й подаде еднократна купичка и пластмасови пръчки. В рядката жълтеникава супа плуваха дебели листа спанак. Тя ги изяде лакомо, след това изпи супата. Гледаше как той обслужва клиентка, черна жена, която си отнесе спанак в своя собствена тенджера с дръжка за носене.
Маргейт каза продавачът на спанак, когато жената изчезна. Извади мазна, подвързана с хартия книга изпод масата и я запрелиства. Ето го, посочи към невероятно претъпкана мъничка карта, надолу по Акър Лейн. Взе син флумастер и очерта пътя върху груба сива салфетка.
Благодаря ви каза тя. Време е да вървя.
Майка й отново изплува, докато тя вървеше към Маргейт Роуд.
Сали беше в опасност, там някъде в Агломерата, и Кумико вярваше, че Въшката ще знае някакъв начин да се свърже с нея. Ако не по телефона, то чрез мрежата. Може би Въшката познаваше Финландеца, умрелият човек от алеята