Аха. Макар че като да го знам и без него. Шибано адски ми се щеше да съм сбъркала.
Хотелът, който Сали избра, беше облицован със стоманени панели, напръскани с ръжда и завинтени с блестящи хромирани болтове. Стилът беше познат на Кумико от Токио, и тя го смяташе за малко старомоден.
Стаята им беше голяма и сива, една дузина отсенки на сивото, и Сали отиде право до леглото, след като беше заключила вратата, свали си якето и легна.
Нямате багаж каза Кумико.
Сали седна и започна да си сваля ботушите.
Мога да си купя квото ми трябва. Уморена ли си?
Не.
Аз съм. Тя издърпа презглава черния си пуловер. Гърдите й бяха малки, с кафеникаворозови зърна; точно под лявото зърно тръгваше белег и изчезваше под дънките й.
Била сте ранена каза Кумико, поглеждайки към белега.
Сали хвърли поглед надолу.
Аха.
Защо не сте го махнали?
Понякога е добре да си спомняш.
Че са те ранили ли?
Че си била глупава.
Сиво върху сиво. Неспособна да заспи, Кумико крачеше по сивия килим. В стаята има нещо вампирско, реши тя, нещо общо с милиони подобни стаи, като че ли подлудяващо безупречната анонимност изсмукваше личността й, фрагменти от която изплуваха като гласовете на баща й, повишени в спор, като лицата на секретарите на баща й с черни костюми
Сали спеше, лицето й беше подобно на безизразна маска. Изгледът през прозореца не говореше нищо на Кумико, само че тя гледа към град, който не е нито Токио, нито Лондон, огромно общо струпване, което беше парадигмата на нейното столетие за градска реалност.
Вероятно тя също беше спала по някое време, въпреки че след това не беше сигурна. Гледаше как Сали поръчва тоалетни принадлежности и бельо, набирайки поръчките си на видеото до леглото. Покупките бяха доставени, докато Кумико беше под душа.
Окей, обади се Сали иззад вратата, изтривай се, обличай се, и отиваме да видим човека.
Кой човек? попита Кумико, но Сали не я чу.
Гоми.
Кой човек? попита Кумико, но Сали не я чу.
Гоми.
Трийсет и пет процента от площта на Токио беше построена върху гоми, върху площадки, отвоювани от Токийския залив чрез системно насипване през столетията. Там гоми беше ресурс, който трябваше да се обработва, събира, сортира, и внимателно насипва.
Връзката на Лондон с гоми беше по-неусетна, по-индиректна. В очите на Кумико повечето от града се състоеше от гоми, от структури, които японската икономика отдавна щеше да е погълнала в ненаситния си глад за място, върху което да се строи. И все пак тези структури разкриваха, дори за Кумико, тъканта на времето, всяка стена кърпена от поколения ръце в един непрекъснат процес на реставриране. Англичаните ценяха тяхното гоми по свой собствен начин, който Кумико едва беше започнала да разбира: те живееха в него.
Гоми в Агломерата беше нещо различно: един богат хумус, едно разложение, което подхранваше издънки от стомана и полимери. Дори само очевидната липса на планиране беше достатъчна, за да я обърка, толкова напълно противоречаща на стойността, която нейната собствена култура отдаваше на ефикасното използване на земята.
Пристигането им с такси от летището вече й беше показало разложението, цели квартали в руини, прозорци без стъкла, зяпнали над тротоари, покрити с боклуци. И загледани лица, докато бронираният екраноплан минаваше по улиците.
Сега Сали я въвлече внезапно в пълната странност на това място, с неговото разлагане и неподреденост, от което се издигаха кули, по-високи от която и да било в Токио, корпоративни обелиски, пробиващи опушената пчелна пита на припокриващите се куполи.
На разстояние две сменени таксита от хотела им те излязоха на самата улица, в тълпата на ранната вечер и надигащите се сенки. Въздухът беше студен, но не със студа на Лондон, и Кумико си спомни за цветовете в парка Уено.
Първата им спирка беше голям, поовехтял бар, наречен Джентълменът Мухльо, където Сали се задоволи с тих, много бърз разговор с един от барманите.
Излязоха, без да си поръчат нищо за пиене.
Призраци каза Сали, завивайки остро около ъгъл, с Кумико до нея. Улиците ставаха все по-празни, след като бяха прекосили няколко квартала, сградите бяха все по-тъмни и очукани.
Моля да ме извините?
Маса призраци за мен наоколо, или поне трябва да ги има.
Познавате ли това място?
Разбира се. Изглежда си все същото, но различно, разбираш ли?
Не
Някой ден ще разбереш. Намерим ли когото търся, държиш си се като добро момиче. Говориш ако те питат, иначе не.
Кого търсим?
Човека. Или поне каквото е останало от него
Половин квартал по-нататък мрачната улица беше празна Кумико никога преди не беше виждала празна улица, като се изключи пресечката на Суейн, поръсена от среднощния сняг Сали спря пред древен и абсолютно необнадеждващ магазин. Двете му витрини бяха посребрени от дебел слой прах отвътре. Когато се вгледа, Кумико различи букви от стъклени тръби, невключен неонов надпис: МЕТРО, след това по-дълга дума. Вратата между витрините беше подсилена с лист корозирала стомана, от нея тук-таме стърчаха ръждясали дупчести болтове, и в тях беше нанизана отпусната галванизирана бодлива тел.
Сали изгледа вратата, изпъчи рамене и направи бърза серия малки, сръчни жестове.