Кумико сви рамене.
Няма нужда да се плашиш от Суейн. Янака може да го лапне за закуска.
Не. Мислех си за онези момчета в метрото. Толкова слаби
Дракуловците.
Те банда ли са?
Босозоку каза Сали с добро произношение. Пътуващи племена? Както и да е, нещо като племе. Не беше точната дума, но Кумико като че ли разбра разликата. Слаби са, защото са бедни. Тя направи жест към сервитьора за второ бренди.
Сали, започна Кумико, когато дойдохме тук, по пътя, по който дойдохме, влаковете и такситата, това трябваше да подсигури, че никой не ни е проследил ли?
Никой никога не може да е сигурен.
Но когато отидохме да се видим с Въшката, ти не взе предпазни мерки. Можеха лесно да ни проследят. Ти поиска от Въшката да следи Суейн, но не взе мерки. А когато ме докара тук, взе много мерки. Защо?
Сервитьорът остави вдигаща пара чаша пред Сали.
Ти си хитро малко сладурче, нали? Сали се наведе напред и вдиша парите на брендито. Нещо такова е, окей? Може би се опитвам чрез Въшката да вдигна малко екшън.
Но Въшката беше загрижен да не го открие Суейн.
Суейн не би го докоснал, поне ако знае, че той работи за мен.
Защо?
Защото знае, че мога да го убия. Тя вдигна чашата. Внезапно изразът й беше станал по-щастлив.
Да убиеш Суейн?
Точно така. Тя отпи.
Тогава защо беше толкова внимателна днес?
Защото понякога е добре човек да се отръска от всичко това, да се измъкне изпод сянката. Може и да не сме успели. Но може и да сме. Може би никой, ама абсолютно никой не знае къде сме в момента. Добро усещане, а? Мислила ли си някога, че може да са те вързали? Може таткото ти, вождът на Якудза, да е мушнал в теб бръмбарче, за да може да следи дъщеря си. Имаш хубави малки зъбчета, може зъболекарят на тате да е пъхнал малко хардуер в тях, докато си стимвала. Ходиш ли на зъболекар?
Да.
Стимваш ли, докато той работи?
Да
Това ми ти. Може той да ни слуша в момента
Кумико за малко не обърна останалото от шоколада й.
Ей, полираните нокти потупаха китката на Кумико, не се тревожи толкова. Не би те пратил тук при тези обстоятелства с бръмбарче. Прави те твърде лесна за проследяване от враговете му. Но разбираш какво имам предвид, нали? Добре е да се измъкнеш от наблюдението, или поне да пробваш. Да си свободна, нали?
Да каза Кумико. Сърцето й още блъскаше, и паниката продължаваше да се надига. Той уби майка ми измънка тя, и след това повърна шоколада на сивия мраморен под на кафето.
Сали я водеше покрай колоните на Сейнт Пол. Ходеше, без да говори. Кумико беше в замаян транс на срам, и забелязваше отделни неща: бялата пухена вълна, покриваща коженото палто на Сали, масленият дъгоцветен блясък върху перата на сокол, който се отдръпва от пътя им, червени автобуси като гигантски играчки в Музея на транспорта, Сали затопля ръцете й около пластмасова чаша вдигащ пара чай.
Студено, сега винаги щеше да е студено. Замръзващата влага в древните кости на града, студените води на Сумида, които бяха напълнили дробовете на майка й, леденият полет на неоновите жерави.
Майка й беше деликатно сложена и мургава, и плътният й сноп коси беше напръскан със златни звездички като някаква рядка тропическа дървесина. Майка й миришеше на парфюм и топла кожа. Майка й й разказваше истории за елфи и феи и Копенхаген, който беше град много, много далече. Когато Кумико сънуваше елфите, те приличаха на секретарите на баща й, стройни и уравновесени, с черни костюми и навити чадъри. В разказите на майка й елфите правеха много странни неща, и разказите бяха вълшебни, защото се променяха с разказването, и никога не можеш да предположиш как ще завърши тази нощ този разказ. В тях имаше също и принцеси, и балерини, и всяка една от тях, Кумико го знаеше, беше по някакъв начин майка й.
Принцесите-балерини бяха красиви, но бедни, танцуваха за любов в сърцето на далечния град, където бяха обградени от артисти и студенти поети, също красиви и безпарични. За да издържа възрастен родител, или да купи орган за болен брат, някоя принцеса-балерина можеше да трябва да пътува наистина много далече, понякога чак до Токио, за да танцува за пари. От разказите се подразбираше, че да танцуваш за пари не е щастлива работа.
Сали я отведе в бар робата в Ърлс Коурт и я накара да изпие чаша саке. В горещото вино плуваше пушен плавник от фугу, и му придаваше цвят на уиски. Ядоха робата от опушения грил, и Кумико усети как студът отстъпва, но не и изтръпването. Декорите на бара вдъхваха силно чувство за културна дислокация: успяваха някак да отразяват традиционния японски дизайн, и да го правят да изглежда като нарисуван от Чарлз Рени Макинтош.
Много странна беше тази Сали Шиърс, по-странна от всички в гайджинския Лондон. Сега тя разказваше на Кумико истории, истории за хора, които живееха в една Япония, която Кумико никога не беше познавала, разкази, които определяха ролята на баща й в този свят. Оябунът, така наричаше тя бащата на Кумико. Светът, който описваха разказите на Сали, изглеждеше не по-реален от света на майчините й феи, но Кумико започна да разбира базата и обхвата на влиянието на баща си. Куромаку, каза Сали. Думата означаваше черна завеса.