Никой не отговори на това: всички знаеха твърде добре отговора. Мнозина от планинците едва се държаха на краката си на бойното поле преди битката, отслабени от студа, умората и глада.
Джейми извърна лице към стената, молеше се хората му да са тръгнали достатъчно рано. Лалиброх беше далече; ако успееха да се отдалечат достатъчно от Калоден, вероятно нямаше да ги хванат. И все пак Клеър му бе казала, че войниците на Къмбърланд ще опустошат Шотландия, ще вилнеят далеч от бойното поле заради жаждата си за отмъщение.
Мисълта за нея този път събуди само вълна от ужасен копнеж. Господи, да можеше да е тук, да го докосне, да се погрижи за раните му, да положи главата му в скута си. Но тя си отиде отиде си на двеста години от него и слава богу! Сълзи покапаха бавно от затворените му клепачи и той се обърна с болка настрани, за да ги скрие от останалите.
Господи, само да е добре молеше се той. И тя, и детето.
В ранния следобед през прозореца без стъкло до тях стигна миризма на изгоряло. Беше по-силна от миризмата на барутен дим, остра и смесена с друга, ужасяваща, защото напомняше на миризмата на печено месо.
Изгарят мъртвите каза Макдоналд. Почти не бе помръднал от мястото си до прозореца, откакто бяха дошли в къщата. Той самият изглеждаше като мъртвец, с катраненочерната, сплъстена от мръсотия коса, пригладена назад от костеливото му лице.
Тук-там из мочурището се чуваха тихи пропуквания. Пушки. Актове на милосърдие, извършвани от онези сред английските офицери, които имаха сърце, преди парцаливите шотландци да бъдат натрупани на кладата при другарите им, които бяха извадили по-голям късмет. Когато Джейми вдигна поглед, Дънкан Макдоналд още седеше до прозореца, но със затворени очи.
До него Юън Камерън се прекръсти.
Дано и ние получим такава милост прошепна той.
Получиха. Тъкмо минаваше пладне на втория ден, когато тропот на ботуши най-сетне приближи къщата и вратата се отвори тихо на кожените си панти.
Господи прошепна някой, когато видя гледката вътре. Течение от вратата раздвижи спарения въздух над мръсните, парцаливи и окървавени тела, които лежаха или седяха свити на пръстения под.
Дори не помислиха за съпротива; нямаха сили, нямаше и смисъл. Якобитите просто седяха и чакаха милостта на посетителя.
Той беше майор, млад и изпънат в безупречната си униформа, с лъснати ботуши. След миг колебание, след като огледа обитателите на къщата, пристъпи вътре, следван от лейтенант.
Аз съм лорд Мелтън каза той, оглеждайки се, сякаш търсеше водача на тези мъже, към когото бе редно да се обърне.
Дънкан Макдоналд също се огледа, после се изправи и наклони глава.
Дънкан Макдоналд от Глен Рики каза той. А другите махна с ръка са оцелелите от армията на Негово Величество крал Джеймс.
Така и предположих каза сухо англичанинът. Беше млад, в началото на трийсетте, но се държеше с увереността на опитен войник. Огледа внимателно всички, после бръкна в куртката си и извади сгънат лист хартия.
Имам заповед от Негова Светлост херцог Къмбърланд каза той. Тя нарежда незабавната екзекуция на всеки, който е участвал в този предателски бунт. Огледа отново къщата. Някой тук смята ли се за невинен по обвинението в измяна?
От шотландците долетя съвсем тих смях. Невинен ли, та димът от битката още беше по лицата им тук, до самото бойно поле?
Не, милорд каза Макдоналд, на устните му играеше лека усмивка. Всички сме предатели. Е, ще ни бесят ли?
Лицето на Мелтън потрепна в мимолетна гримаса на отвращение и отново стана безизразно. Той беше слаб мъж, с фини кости, но въпреки това умееше да бъде властен.
Ще бъдете разстреляни каза той. Имате един час да се приготвите. Поколеба се, погледна към лейтенанта си, сякаш се страхуваше, че се е показал твърде милостив пред подчинения си, но продължи: Ако някой от вас има нужда от перо и мастило да остави писмо, да речем писарят на моята рота ще се погрижи. Кимна рязко на Макдоналд, обърна се и излезе.
Това беше мрачен час. Неколцина се възползваха от предложението за перо и мастило и задраскаха упорито, опрели хартията на скосения дървен комин поради липсата на друга твърда повърхност. Останалите се молеха тихо или просто седяха и чакаха.
Макдоналд се бе опитал да измоли милост за Джайлс Макмартин и Фредерик Мъри, като изтъкна, че са едва на седемнайсет и не бива да бъдат третирани като по-възрастните. Молбата му беше отхвърлена и сега момчетата седяха пребледнели до стената и се държаха за ръце.
Джейми го болеше най-много заради тях и за другите, верни приятели и смели войници. За себе си обаче изпитваше единствено облекчение. Край на тревогите, край на всичко. Беше сторил каквото можа за хората си, за жена си, за нероденото си дете. Нека вече сложат край на мъките му на тоя свят, щеше да е благодарен за покоя.
И по-скоро защото подобаваше, отколкото изпитваше нужда, той затвори очи и започна Деяние на разкаяние на френски, както винаги. Боже мой, разкайвам се И все пак не се разкайваше; беше твърде късно за всякакво разкаяние.
Дали щеше да открие Клеър, когато умре? Или пък, както очакваше, бе осъден да са разделени известно време? Така или иначе щеше да я види отново; вкопчи се за това убеждение много по-силно, отколкото за догмите на Църквата. Бог му я беше изпратил; Той щеше да му я върне.