Забравил да се моли, започна да си представя лицето ѝ зад клепачите си, извивката на бузата, слепоочието, голямото бяло чело, което винаги го приканваше за целувка, на онова местенце между веждите, точно над носа, между ясните ѝ кехлибарени очи. Концентрира се върху формата на устата ѝ, като внимателно си представи пълната сладка извивка, вкусът и усещането, радостта от нея. Прошепнатите молитви, дращенето на перо и тихите, задавени стенания на Джайлс Макмартин започнаха да заглъхват за него.
Беше ранен следобед, когато Мелтън се върна, този път с шестима войници, лейтенанта и писаря. Отново спря на прага, но Макдоналд се изправи, преди той да заговори.
Беше ранен следобед, когато Мелтън се върна, този път с шестима войници, лейтенанта и писаря. Отново спря на прага, но Макдоналд се изправи, преди той да заговори.
Аз ще съм пръв каза той и тръгна със сигурна крачка през стаята. Когато сведе глава да мине през вратата обаче, лорд Мелтън го хвана за ръкава.
Ще ми кажете ли пълното си име, сър? Моят писар ще го запише.
Макдоналд се озърна към писаря, горчива усмивка подръпна ъгълчетата на устата му.
Списък на трофеите, така ли? Ами добре. Сви рамене и после изпъна гръб. Дънкан Уилям Маклауд Макдоналд от Глен Рики. Поклони се любезно на лорд Мелтън. На вашите услуги, сър. Излезе през вратата и не след дълго някъде наблизо изтрещя изстрел.
Позволиха на момчетата да тръгнат заедно и те все така се държаха здраво за ръце, докато излизаха от къщата. Останалите бяха извеждани един по един, всеки казваше името си, за да може писарят да го отбележи. Той седеше на ниско столче до вратата, свел глава над листите в скута си, и не поглеждаше към мъжете, които минаваха покрай него.
Когато дойде ред на Юън, Джейми се надигна с мъка на лакти и хвана ръката му колкото сили имаше.
Скоро ще се видим прошепна той.
Джейми стисна ръката му, но Камерън само се усмихна. После се наведе, целуна Джейми по устата и се изправи.
Оставиха шестимата, които не можеха да ходят сами, последни.
Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър каза той съвсем бавно, за да може писарят да го запише правилно. Господар на Брох Туарах. Изрече го търпеливо буква по буква, после погледна към Мелтън.
Трябва да помоля ваша милост да ми помогне да стана.
Мелтън не му отговори, само се взираше в него и леко неприязненото му изражение се промени в някаква смесица от удивление и нарастващ ужас.
Фрейзър? попита той. От Брох Туарах?
Да отвърна търпеливо Джейми. Този човек нямаше ли да побърза? Едно е да се примириш с куршума, но да слушаш как избиват приятелите ти е съвсем друго и не е лесно за понасяне. Ръцете му трепереха от усилието да се опира на тях, а червата му, които не споделяха примирението на по-висшите му органи, тръпнеха и се усукваха от къкрещ ужас.
Проклятие прошепна англичанинът. Наведе се и се вгледа в Джейми, който лежеше в сянката на стената, после се обърна и кимна на лейтенанта си.
Помогни ми да го изкараме на светлината нареди той. Не бяха особено внимателни и Джейми изсумтя, когато раздвижването изпрати мълния от болка през десния му крак чак до темето. Това го замая за миг и той не чу какво му казва Мелтън.
Ти ли си якобитът, когото наричат Червения Джейми? попита Мелтън нетърпеливо.
Жилка страх премина през Джейми; ако признаеше, че е Червения Джейми, нямаше да го застрелят. Щяха да го отведат окован в Лондон, за да го съдят като военен трофей. И след това го чакаше въжето, щеше да лежи полуудушен на платформата на бесилката, докато разпарят корема му и му изтръгват червата. Те изкъркориха отново, тази перспектива не им харесваше.
Не каза той с цялата категоричност, на която бе способен. Хайде да се свършва, а?
Мелтън коленичи и отвори ризата му. Хвана Джейми за косата и дръпна главата му назад.
Проклятие! рече Мелтън. Притискаше с пръст гърлото на Джейми, точно над ключицата. Там имаше малък триъгълен белег и като че ли именно той го безпокоеше.
Джеймс Фрейзър от Брох Туарах; червенокос и с триъгълен белег на гърлото. Мелтън пусна косата му и седна на пети, потърквайки брадичката си някак разсеяно. После се изправи и се обърна към лейтенанта си, сочейки петимата мъже, останали в къщата.
Изведете ги нареди. Светлите му вежди се бяха сключили в смръщване. Остана така до Джейми, докато изведоха останалите шотландци.
Трябва да помисля промърмори Мелтън. Проклятие, трябва да помисля!
Мисли рече Джейми, щом можеш. Аз пък ще легна. Бяха го облегнали в седнало положение на стената, с изпружени крака, но седенето така след два дни по гръб беше непосилно за него; стаята се люшкаше и малки ослепителни мълнии играеха пред очите му. Той се наклони на една страна и легна свит на пръстения под, затвори очи и зачака замайването да премине.
Мелтън мърмореше нещо под нос, но Джейми не можеше да различи думите; а и не го беше грижа. Докато бе седял под слънчевата светлина, за първи път видя ясно крака си и беше почти сигурен, че няма да доживее до бесилото.
Наситеното яростно червено на възпалението бе плъзнало нагоре от средата на бедрото му, много по-ярко от петната засъхнала кръв. Раната беше гноясала и когато вонята на останалите мъже отслабна, той надуши сладникавата миризма на гнойта. Все пак бърз куршум в главата бе за предпочитане пред болката и треската на смърт от инфекция. Чу ли трясъка? зачуди се той и се унесе, хладната отъпкана пръст бе гладка и успокояваща като майчина гръд под горещата му буза.