Смътно си помисли, че това е странно. Птиците не би трябвало да летят при такава буря. Един последен напън освободи наметалото му и той го преметна върху себе си. Когато посегна да завие краката си, видя, че килтът и левият му крак са покрити с кръв. Тази гледка не го изплаши; стори му се само смътно интересна, тъмночервените петна контрастираха със сивкавозеленото на мочурливите равнини около него. Екотът на битката вече заглъхваше и той остави полето Калоден на зова на гарваните.
Събуди се много по-късно, някой викаше името му.
Фрейзър! Джейми Фрейзър! Ти ли си?
Не, помисли си замаяно. Не съм. Където и да беше попаднал, докато бе в несвяст, определено беше по-хубаво място от това. Лежеше в малка падинка, наполовина пълна с вода. Суграшицата бе спряла, но не и вятърът; той виеше над мочурището, пронизителен и смразяващ. Небето бе притъмняло, почти черно; сигурно се свечеряваше.
Нали ти казах, че го видях да пада тук. Точно до оная голяма туфа прещип. Гласът бе в далечината и заглъхваше, докато спореше с някого.
Нещо прошумоля близо до ухото му, той се обърна и видя гарван. Стоеше на тревата само на крачка от него, петно от разрошени от вятъра черни пера, което го гледаше с черното си блеснало око. Явно реши, че не представлява заплаха, извърна небрежно шия и заби острия си клюн в окото на Джак Рандал.
Джейми се надигна рязко с вик на отвращение и вихрено движение, което накара гарвана да размаха криле и да изграчи тревожно.
О! Ей там!
Чу се джвакане по мочурливата земя и едно лице изникна пред него, после нечия ръка приятно легна на рамото му.
Жив е! Хайде, Макдоналд! Помогни малко; няма да може да ходи сам. Бяха четирима и с доста усилия го изправиха, после преметнаха немощните му ръце на раменете на Юън Камерън и Иън Маккинън.
Искаше да им каже да го оставят; решимостта му се бе завърнала със събуждането и той си спомни, че трябва да умре. Но присъствието им беше така приятно, че не можа да устои. След почивката отново усещаше изтръпналия си крак и знаеше колко сериозна е раната. При всички случаи скоро щеше да умре; слава богу, че нямаше да е сам, в тъмното.
Вода? Ръбът на чашата притисна устата му и той се надигна колкото да отпие, като внимаваше да не я изплюе. Една ръка докосна за миг челото му и се отдръпна.
Той гореше; усещаше пламъците зад очите си, когато ги затвореше. Устните му бяха напукани и разранени от жегата, но тя беше за предпочитане пред студа, който го връхлиташе на пориви. Поне когато изгаряше, можеше да лежи спокойно; тръпките от студа събуждаха спящите демони в крака му.
Вода? Ръбът на чашата притисна устата му и той се надигна колкото да отпие, като внимаваше да не я изплюе. Една ръка докосна за миг челото му и се отдръпна.
Той гореше; усещаше пламъците зад очите си, когато ги затвореше. Устните му бяха напукани и разранени от жегата, но тя беше за предпочитане пред студа, който го връхлиташе на пориви. Поне когато изгаряше, можеше да лежи спокойно; тръпките от студа събуждаха спящите демони в крака му.
Мърто. Имаше ужасно предчувствие за кръстника си, но не и спомен, който да му придаде облик. Мърто беше мъртъв; знаеше, че е така, но не и защо или как е узнал. Половината от армията на планинците беше избита, изклана в тресавището толкова успя да разбере от приказките на мъжете в селската къща, но не помнеше нищо от самата битка.
И преди се беше сражавал и знаеше, че такава загуба на памет не е нещо необичайно при войниците; беше я виждал, макар че за първи път я изпитваше. Знаеше, че спомените ще се завърнат, и се надяваше тогава вече да е мъртъв. Размърда се при тази мисъл, движението изпрати светкавица нажежена болка през крака му и го накара да изстене.
Добре ли си, Джейми? Юън се надигна на лакът до него, разтревоженото му лице беше бледо на утринната светлина. Главата му бе омотана с окървавена превръзка, а по яката му личаха ръждиви петна от одраскване от куршум вляво на скалпа му.
Гарваните се бяха завърнали. Черни като нощта, те бяха отлетели с мрака, но по изгрев се завърнаха птиците на войната, дошли да пируват с плътта на падналите. Тези жестоки човки можеше да се забият и в неговото око, помисли си той. Усещаше формата на очните си ябълки под клепачите, кръгли и горещи, вкусни сочни топки, които неуморно се въртят насам-натам, напразно търсят забрава, докато под светлината на изгряващото слънце клепачите му потъмняват и стават кървавочервени.
Четирима от мъжете, събрани близо до единствения прозорец на къщата, си говореха тихо.
Да опитаме, тъй ли? каза единият, кимайки навън. Господи, най-здравите от нас едва се крепят а поне шестима не могат да ходят.
Ако ти можеш, тръгвай каза един мъж от пода. Направи гримаса към крака си, превързан с остатъците от разкъсан килт. Не се бави зарад нас.
Дънкан Макдоналд се извърна от прозореца с мрачна усмивка, клатейки глава. Светлината на утрото озари грубите му черти и подсили бръчките от умората.
Не, като му дойде времето рече той. Англичаните са плъпнали като въшки по полето, виждам ги оттук. Вече никой не може да се измъкне цял от Друмоси.
Дори онези, които избягаха вчера от бойното поле, не са стигнали далече добави тихо Маккинън. Не чухте ли как англичаните минаха нощеска с бърз марш? Няма да им е трудно да изловят нашата паплач.