Един следобед дядото и Хайди седяха пред камината, всеки на своето трикрако столче; дядото беше издялал едно и за детето. Изведнъж се чу силно трополене, някой изтръскваше краката си пред прага. Вратата се отвори и влезе Петер, цял покрит със сняг; той си бе пробивал път през дълбоките преспи. Не се беше отказал, защото искаше непременно да посети Хайди, която не бе виждал цели осем дни.
Добър вечер рече на влизане Петер, застана колкото се може по-близо до огъня и не продума повече, ала лицето му грееше от радост.
Хайди гледаше с любопитство как топящият се сняг се стичаше по дрехите му.
Е, генерале, как вървят работите? попита дядото. Вече си без армия и трябва да гризеш молива, нали?
Защо трябва да гризе молива, дядо? попита веднага любознателната Хайди.
През зимата Петер трябва да ходи на училище обясни дядото. Там се учи да чете и пише и тъй като това е трудно, той си помага, като гризе молива. Прав ли съм, генерале?
Така е потвърди мрачно Петер.
Хайди взе да разпитва за училището и за всичко, което се вършеше там. А тъй като всеки разговор, в който участваше Петер, изискваше много време, той успя да изсуши дрехите си. Козарчето винаги мъчно намираше думите си, а този път му беше още по-трудно, защото едва успяваше да скалъпи един отговор и Хайди го засипваше с цял куп нови, един от друг по-неочаквани въпроси.
По време на този интересен разговор дядото мълчеше, само от време на време леко се усмихваше, което беше знак, че слуша внимателно.
Пета глава
Две посещения
Новата зима беше към края си. Хайди беше весела като птичка и се радваше на идващата пролет. Знаеше, че скоро топлият фьон ще профучи през клоните на елите и ще стопи снега. После яркото слънце ще изкара на белия свят сините и жълти цветенца, козите ще излязат на паша, а Хайди най-много обичаше да се изкачва с тях в планината. Момичето караше вече осмата си годинка и беше научила от дядо си как да се грижи за козите. Белка и Галка тичаха навсякъде след нея и радостно врещяха, щом чуеха гласа й.
Тази зима Петер на два пъти беше предал известие от учителя в Дьорфли, че Алпиецът Йохи трябва да изпрати на училище повереното му дете, защото било минало определената възраст и всъщност трябвало да започне училище още миналата зима. И двата пъти Йохи беше поръчал на Петер да предаде на учителя, че ако иска да говори с него, може да го намери в хижата, но нямало да пусне детето на училище. Петер беше предал отговора дума по дума.
Мартенското слънце стопи снега по склоновете и навсякъде в долината поникнаха кокичета, а старите ели в планината отърсиха снежния си товар и клоните им отново се залюляха весело на вятъра. Хайди тичаше щастлива от хижата до кошарата, оттам до елите и отново се връщаше при дядо си, за да му съобщи колко зелена е станала поляната пред дома им. Но само след миг отново изскачаше от къщата, защото гореше от нетърпение земята отново да се раззелени и над Алпите да се спусне прекрасното топло лято с цветята и сочните треви. Така си играеше Хайди в слънчевото мартенско утро, но когато, може би за десети път, прескочи къщния праг, тя едва не падна от уплаха, защото изведнъж се изправи пред един облечен в черно господин, който я гледаше с много сериозен вид. Ала като видя уплахата й, непознатият побърза да я успокои:
Не се страхувай, аз обичам децата! Ти сигурно си Хайди, а къде е дядо ти?
Дяла дървени лъжици обясни детето и отвори вратата пред госта.
Това беше старият селски свещеник, който се познаваше добре с Алпиеца Йохи, защото преди години двамата живееха в съседни къщи. Свещеникът влезе в хижата, отиде при стареца, който се бе привел над работата си и любезно поздрави:
Добър ден, съседе!
Дядото вдигна учудено очи, отговори на поздрава, после стана и подаде стол на госта си.
Отдавна не съм ви виждал, съседе заговори след малко свещеникът.
Алпиецът Йохи кимна в знак на съгласие.
Дошъл съм да обсъдим нещо важно. Смятам, че се досещате какво ме води при вас, но трябва да се разберем и да чуя какво възнамерявате да правите.
Свещеникът млъкна и погледна към детето, което беше останало до вратата и внимателно наблюдаваше новодошлия.
Хайди, иди при козите! рече дядото. Дай им сол и стой при тях, докато дойда.
Малката веднага излезе навън.
Още преди година детето трябваше да тръгне на училище заговори отново свещеникът. А тази зима учителят на два пъти ви изпрати вест. Защо не му отговорихте, съседе? Какво смятате да правите с детето?
Няма да го изпратя на училище отговори кратко Йохи.
Господин свещеникът изгледа учудено стария си познат, който седеше със скръстени ръце на пейката и очевидно не желаеше да обсъжда този въпрос.
Какво ще правите с детето? повтори въпроса си той.
Нищо. Ще го оставя да расте с козите и с птичките. То се чувства добре с тях, пък и те няма да го научат на нищо лошо.
Но детето не е коза, нито птица, то е човешко същество! Вярно е, че от животните и птиците няма да научи нищо лошо, но и изобщо няма да научи нищо. Едно дете обаче трябва да се учи и Хайди вече е достатъчно голяма. Аз дойдох, за да ви предупредя, съседе. Искам да се вразумите и докато трае лятото, да се подготвите за зимуване в селото. Това беше последната зима, която малката прекара, без да ходи на училище. От следващата зима обаче трябва да я водите всеки ден.