Няма да го направя, господин свещеник отговори непоколебимо старецът.
Наистина ли смятате, че нямаме средства да ви принудим, ако не промените неразумното си решение? попита възбудено господин свещеникът. Пътували сте по света, видели сте и сте научили много неща. Очаквах от вас повече благоразумие, съседе.
Така значи рече старият и гласът му издаде, че и в неговото сърце не е съвсем спокойно, господин свещеникът наистина ли смята, че следващата зима ще пращам на училище едно крехко дете, и то в ледените утрини, през сняг и мраз? До селото има два часа път, а само си помислете как ще се връща в тъмното, когато се надига буря и дори силен мъж като мен може да загине във виелицата! Какво може да стори тогава едно малко дете? Може би господин свещеникът още помни майка му Аделхайд, тя беше лунатичка и често имаше тежки кризи. Да не би да искате и детето да се разболее като нея при това напрежение? Нека само дойде някой и се опита да ме принуди! Ще взема детето и ще го покажа на всеки съд, пред който ме изправите, да видим тогава дали ще успеете да ме принудите!
Шеста глава
Нови вълнения
Клара, болнавата дъщеричка на господин Зеземан, седеше в удобния стол на колелца, в който прекарваше целия си ден, и с който я водеха от стая в стая. Сега момичето се намираше в така наречения кабинет уютно помещение с удобни мебели и голяма, красива библиотека със стъклени врати, пълна с книги, където парализираното момиченце учеше всеки ден.
Клара имаше бледо, тясно личице, от което гледаха две кротки сини очи, в този момент насочени с нетърпение към големия стенен часовник. Струваше й се, че днес минутите се влачат нетърпимо бавно а тя почти никога не проявяваше нетърпение.
Не е ли вече време, госпожице Ротенмайер? попита за кой ли път тя.
Дамата, към която беше отправен въпросът, седеше сковано край малката работна масичка и бродираше. Голямата яка на късото жакетче й придаваше тържествен вид, подчертан още повече от сложните букли на прическата й. Госпожица Ротенмайер живееше в дома Зеземан вече много години. След смъртта на госпожа Зеземан тя водеше домакинството и строго надзираваше останалата прислуга. Господин Зеземан беше непрекъснато на път и бе предоставил управлението на цялото домакинство на госпожица Ротенмайер. Единственото условие на бащата беше детето му да участва при вземането на всяко решение, свързано с дома и нищо да не се прави против неговото желание.
Докато на горния етаж Клара за пореден път питаше нетърпеливо дали най-после не е станало време за очакваното посещение, пред входната врата стоеше Дете, уловила Хайди за ръка, и питаше кочияша Йохан, който току-що беше слязъл от каретата, дали ще е удобно да повикат госпожица Ротенмайер в този късен час.
Това не е моя работа изръмжа мъжът. Позвънете на Себастиян. Звънецът е в коридора.
Дете позвъни и скоро на стълбата се появи представителен господин с големи кръгли копчета на ливреята и също такива кръгли очи на лицето.
Исках да попитам дали е редно да обезпокоя госпожица Ротенмайер в този късен час заговори отново Дете.
Това не е моя работа гласеше отговорът. Звъннете на госпожица Тинете ей на този звънец. И Себастиян изчезна, без да каже нито дума повече.
Дете позвъни отново. Този път на стълбата се появи госпожица Тинете с ослепителнобяло боне и подигравателно изражение на лицето.
Какво има? попита от стълбата тя, без да си направи труд да слезе долу.
Дете отново изложи молбата си. Госпожица Тинете изчезна, но след миг се появи отново и извика отгоре:
Очакват ви.
Дете стисна ръката на Хайди и тръгна нагоре по стълбата. Последва госпожица Тинете и влезе в кабинета. Поклони се учтиво и остана до вратата, без да изпуска ръката на Хайди, защото не беше сигурна какво можеше да хрумне на детето, озовало се внезапно на това чуждо място.
Госпожица Ротенмайер се надигна бавно от стола си и се приближи, за да огледа новодошлата, която бе избрана за другарка в игрите на Клара. Първото впечатление изглежда не беше задоволително. Хайди беше облечена с просто памучно сукманче, а на главата си носеше стара, смачкана сламена шапчица. Детето погледна безгрижно непознатата жена, но изведнъж ококори очи, смаяно от бухналата й прическа.
Как се казваш? попита госпожица Ротенмайер, след като в продължение на няколко минути я бе оглеждала изпитателно.
Детето също не откъсваше очи от нея.
Хайди отговори със звънко гласче малката.
Как? Та това изобщо не е християнско име. Не вярвам да са те кръстили така. Какво име си получила при кръщенето си? попита строго госпожицата.
Вече не помня отговори Хайди.
Какъв е този отговор! възмути се дамата и поклати глава. Госпожице Дете, да не би детето да е слабоумно? Или се подиграва с мен?
С ваше позволение аз ще отговарям вместо момиченцето, което е много неопитно отговори Дете и тайно смушка Хайди заради неприличния й отговор. Детето не е нито слабоумно, нито ви се подиграва, то говори винаги онова, което мисли. Само че днес за първи път влиза в такава господарска къща и не познава добрите маниери, затова пък е старателно и ученолюбиво. Кръстено е Аделхайд, на майка си, моята покойна сестра.