Ела тук, кози генерале, и дай торбичката си!
Петер се подчини и протегна към стареца окъсаната торбичка, в която беше понесъл оскъдния си обяд.
Отвори я! заповяда старецът и му показа приготвения голям комат хляб и буца сирене. Петер ококори кръглите си очи, защото двете парчета бяха двойно по-големи от тези, които беше отрязала майка му. Така, а сега ще сложим и купичката продължи Йохи. Защото детето не може да суче като теб направо от вимето на козата, не се е научило. Ще му издоиш за обед две пълни купички, защото малката ще остане с теб цял ден, докато тръгнеш обратно. И внимавай да не падне от скалите, чуваш ли!
В този миг в стаята се втурна зачервената Хайди.
Нали сега слънцето няма да ми се смее, дядо? попита сериозно тя.
Малката беше изтрила така усърдно лицето, вратлето и ръцете си с грубата кърпа, окачена от дядото, че цялата беше почервеняла като рак. Дядото не можа да удържи смеха си.
Не, няма да намери за какво да ти се присмее потвърди той. Но знаеш ли какво? Вечерта, когато се върнеш, ще се окъпеш цялата във ведрото, също като рибка, защото който тича като козичките, не може да остане с чисти крачка. Хайде, време е да тръгвате.
И походът към планинското пасище започна. През нощта вятърът бе прогонил и последното облаче; накъдето и да погледнеха, небето беше тъмносиньо, а огненото слънце вече се беше издигнало нависоко и осветяваше зелените Алпи. Всички сини и жълти цветенца по поляните отваряха чашките си и се усмихваха весело към слънцето. Хайди подскачаше като козле и надаваше радостни викове, защото покрай пътеката растяха цели купчинки мънички червени иглики, на други места пък блещукаха безброй сини тинтяви, а отвсякъде се смееха и кимаха с нежните си листчета златисти диви розички. Възхитена от това великолепие, Хайди забрави дори козите и Петер. Тя се втурна напред, отклони се встрани, не можеше да избере накъде да тръгне. Тук искряха червени цветчета, там жълти или сини. Хайди береше цветя и ги събираше в престилката си, защото беше решила да си ги отнесе вкъщи и да ги разстеле върху сеното, на което спеше. Тогава леглото й щеше да заприлича на алпийска ливада. Така че днес Петер трябваше да си отваря очите на четири, защото козичките правеха също като Хайди: притичваха от място на място и той през цялото време трябваше да вика и да подсвирква, а най-вече да размахва гегата си, за да завърне отлъчилите се кози.
Къде си, Хайди? извика козарчето малко сърдито.
Ето ме! прозвуча гласчето й някъде много назад.
Петер не можеше да я види, защото Хайди седеше на земята зад едно хълмче, цялото осеяно с ухаещи цветчета; въздухът около нея беше изпълнен с аромат и тя не можеше да му се насити. Затова беше седнала сред цветята и дишаше с пълни гърди.
Четвърта глава
При бабата
На зазоряване Петер дойде с козите и отново се изкачиха на пасището. Така прекарваха ден след ден и от този живот на открито Хайди доби златист загар и стана толкова здрава и калена, че не се разболя нито веднъж. Тя живееше весела като птичките в старите дървета на голямата гора. А когато дойде есента и вятърът зави с всичка сила над планините, дядото й рече:
Днес ще си останеш тук, Хайди. Още си малка и вятърът като нищо ще те отнесе в долината.
Петер чу това и се почувства много нещастен. Прекара тежък ден: първо, беше му самотно и скучно, нищо не го радваше, второ, беше лишен от богатия обяд и трето, козичките бяха толкова непокорни, че целия ден трябваше да тича и вика по тях. Животинките също бяха свикнали с присъствието на Хайди и не искаха да вървят без нея. Непрестанно се отклоняваха от пътеката.
Хайди обаче не се почувства нещастна, защото и в хижата я очакваха много интересни неща. Вярно е, че най обичаше да излиза на пасището с козарчето и стадото му, да се радва на цветята и да наблюдава големия орел, а и козичките все измисляха някоя лудория. Но работата на дядо й вкъщи също беше много интересна, той постоянно поправяше нещо с чука или режеше с триона. А първия ден, когато Хайди остана в хижата, той се беше заел да приготвя кръгли питки козе сирене. Дядото бе запретнал ръкави до лактите и бъркаше в големия котел.
Но най-прекрасното в тези ветровити дни беше воят на вятъра сред клоните на трите стари ели зад хижата. От време на време Хайди изпитваше нужда да остави всичко останало и да изтича под дърветата, защото не можеше да открие нищо по-хубаво от това дълбоко, тайнствено бучене в короните на елите. Хайди стоеше под клоните и вдигнала глава, слушаше благоговейно. Никога не се насищаше на мощния вой на вятъра и протяжния стон на кичестите клони.
Слънцето вече не печеше както през лятото и Хайди трябваше да извади чорапите и обувките си, а също и сукманчето, защото ставаше все по-хладно; вятърът я пронизваше, когато стоеше под елите.
После стана студено и когато се изкачваше по склона рано сутрин, Петер духаше в премръзналите си ръце. Една нощ падна дълбок сняг и на сутринта цялата планина беше в бяло, не се виждаше нито едно зелено стръкче. Козарчето Петер не излезе на пасището със стадото си. Хайди стоя цял ден на малкото прозорче, загледана навън. Отново заваля едър сняг и натрупа чак до прозорчето, а после и по-нависоко, така че то вече не можеше да се отвори. На Хайди това се стори толкова забавно, че започна да тича от един прозорец към друг, за да види докъде е стигнал снегът и дали няма да затрупа цялата хижа. Тогава сигурно и през деня трябваше да палят лампа. Но не стана така. На следващия ден престана да вали и дядото излезе навън, за да разчисти снега около хижата. Освободи прозорците и вратата, а изгребания сняг нахвърля на огромни преспи.