Да. Усмивката отново огря цялото му същество. Баща ми е търговец във вашата колония Хонконг. Ще му погостувам за сезона. Приятел е на г-н Сьоратар и любезно ми уреди това посещение. Може би го познавате. Ги Ришо, от фирмата Братя Ришо.
Разбира се, фин джентълмен отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?
Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.
Наистина ли? Сякаш не знаем, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент Брок и синове, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера
Анжелик, гледай! Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.
В подножието на малкото възвишение се простираше
главният път. Те се приближиха до него.
Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан рече Филип Тайърър.
Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.
Но но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече избухна тя къде са просяците?
Струан се засмя.
Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. Той наперено накриви цилиндъра си. Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!
Но защо?
Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?
Да, наистина Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.
Но как е възможно страната да функционира без истински дилижанси и железопътни линии? Тайърър беше объркан.
Тя работи по японски каза му Кентърбъри. Никога не забравяйте, че японците вършат всичко само по един-единствен начин. Техният собствен начин. Японците не приличат на никой друг, със сигурност не са като китайците, а, г-н Струан?
Наистина не са.
Никакви превозни средства на колела, госпожице. Така всичко, всички стоки, храна, риба, месо, строителни доставки, всеки чувал ориз, цепеница дърво, бала дрехи, кутия чай, буре с барут всеки мъж, жена или дете, които могат да си го позволят трябва да се пренася на нечий гръб или да се превози с лодка, което означава по море, защото те нямат никакви плавателни реки или поне така ни казват, само хиляди потоци.
Ами колонията? Превозните средства на колела са разрешени там, г-н Кентърбъри.
Да, наистина, госпожице, ние имаме всички превозни средства, които искаме, въпреки техните шибани власти Извинете, госпожице побърза смутено да добави той. Не сме свикнали с дами в Азия. Както казах, японските власти, те се наричат Бакуфу нещо като нашите граждански служби, спориха за това години наред, докато посланикът им каза да си е ами, да зарежат тая работа, защото колонията си е наша колония! Що се отнася до просяците, те също са забранени.
Тя поклати глава и перото върху шапката й весело затанцува.
Звучи невъзможно. Париж е Париж е пълен с тях, цяла Европа е пълна с тях, невъзможно е да се спре просията. Mon Dieu, Малкълм, какво ще кажеш за твоя Хонконг?
В Хонконг е най-зле рече усмихнат Малкълм Струан.
Но как могат да забранят просията и просяците? попита озадачен Тайърър. Госпожица Анжелик е права, разбира се, цяла Европа е като просяшка паница. Лондон е най-богатият град в света, но е залят от просяци.
Кентърбъри се подсмихна особено.
Няма никакви просяци, защото Всемогъщият тикун, шогунът, крал на всички хора, е казал: Никаква просия, така че това е закон. Всеки самурай може да изпробва острието си върху всеки просяк по всяко време или върху всеки друг педераст извинете или всъщност върху всекиго, който не е самурай. Ако хванат човек да проси, той нарушава закона, така че го хвърлят в тъмницата, а щом веднъж попадне там, единственото наказание е смърт. Това също е закон.
И никакво друго ли? попита шокирана девойката.
Боя се, че няма други наказания. Ето защо хрисимите японци не са непокорни. Кентърбъри отново се изсмя язвително и погледна назад към извиващия се път, който след половин миля внезапно секваше заради широк плитък поток; през него всеки трябваше да прецапа или да бъде пренесен. На отвъдния бряг имаше бариера. Там хората се покланяха, показваха документите си на неизбежната охрана от самураи.