— Може да уредя да видите някои от моите филми.
Силвана пребледня от гняв.
— Посещавате ли Рим, скъпа? — Кракът му започна да се търка в крака на Трейси.
— Всъщност, намислила съм след Венеция да отида и до Рим.
— Великолепно!
Тя изхвърча като фурия от вагон-ресторанта, следвана от погледите на всички присъстващи.
— Колко жалко! — каза Трейси. — Такава хубава рокля. — Тя изпита желание да зашлеви този мъж, който унижаваше по такъв начин жена си.
Трейси му отправи лека и пълна със съчувствие усмивка.
— Колко вълнуващо — тя сведе поглед, понеже не беше в състояние да каже нищо повече.
Форнати се приведе, стисна я за ръката и прошепна развълнуван:
— Още не знаете какво представлява истинското вълнение, cara.
Половин час по-късно Трейси влезе в купето.
Някой е откраднал бижутата ми, струващи повече от един милион долара!
— Как се е случило? — питаше Алберто Форнати. — Вратата беше заключена, а Форнати спи много леко. Ако някой бе влязъл, моментално щях да се събудя.
Кондукторът въздъхна. Той знаеше много добре как се е случило, защото подобни неща бяха ставали и друг път. Някой се бе промъкнал през нощта по коридора и впръснал през ключалката в купето спринцовка с етер. Ключалките биха представлявали детска играчка за някой, който си разбира от работата. После крадецът е затворил вратата зад себе си, плячкосал е купето и след като е прибрал онова, което е искал, най-спокойно се е прибрал в своето купе, докато жертвите му са били още в безсъзнание. Имаше обаче едно нещо, което отличаваше настоящия обир от предишните. В миналото крадците са били откривани едва следпристигането на влака на местоназначението си, така че са имали възможност и да избягат. Сега положението се различаваше. Никой не бе слизал след обира, което означаваше, че бижутата са все още във влака.