Кинг Стивен - Институтът стр 20.

Майка му му махаше. Той също ѝ помаха и се затича към колата. След като седна и си сложи колана, тя го попита как е минал изпитът.

Като по вода отвърна Люк и ѝ хвърли лъчезарна усмивка, но червенокосата гимназистка не му излизаше от ума. Натъжи се, че я видя разплакана, но от начина, по който сведе глава, когато ѝ посочи грешката като цвете, повехнало по време на суша му стана още по-неприятно.

Каза си да не мисли за нея, но естествено, без резултат. Опитайте се да не мислите за бяла мечка беше казал Фьодор Достоевски и ще установите, че проклетото животно не ви излиза от ума.

Мамо?

Какво?

Според теб добрата памет благословия ли е, или проклятие?

Айлин нямаше нужда дори да се замисля; само Бог знаеше какво си спомня самата тя.

И двете, миличък.

6.

В два часа през една юнска нощ, докато Тим Джеймисън правеше обичайния нощен обход по Главната улица на Дюпрей, черен джип зави по Уилдърсмут Драйв в едно от северните предградия на Минеаполис. Улицата имаше много шантаво име; Люк и приятелят му Ролф я наричаха Уилдърсмучка отчасти защото това название беше още по-шантаво и отчасти тъй като и двамата страшно копнееха да целунат момиче.

В джипа имаше мъж и две жени. Той се казваше Дени; те се казваха Мишел и Робин. Дени шофираше. Някъде по средата на лъкатушещата тиха улица той угаси фаровете, приближи до тротоара и спря.

Сигурни сте, че този не е ТП, нали? Защото не си нося станиоловата шапка.

Ха-ха рече напълно безизразно Робин. Тя седеше на задната седалка.

Обикновен ТК е отговори Мишел. Няма защо да се шашкаш. Хайде, да се залавяме за работа.

Дени отвори конзолата между двете предни седалки и извади мобилен телефон, който приличаше на реликва от 90-те години: голям, квадратен и с къса дебела антена. Подаде го на Мишел. Докато тя набираше номера, той отвори двойното дъно на конзолата и извади тънки латексови ръкавици, два пистолета Глок Модел 37 и аерозолен спрей, който според етикета върху металното шише съдържаше ароматизатор за въздух Глейд. Подаде единия пистолет на Робин, другия задържа за себе си, а спрея даде на Мишел.

Е, скъпи съотборнички, да започваме каза и започна да скандира, докато нахлузваше ръкавиците. Давай, Червен рубин, давай, Червен рубин.

Все едно си в гимназията отбеляза Мишел. После каза в телефона, който стискаше с рамо, докато си сложи ръкавиците:

Симъндс, чуваш ли ме?

Да отговори Симъндс.

Тук екип Червен рубин. Пристигнахме. Изключи системата.

И зачака потвърждение от Джери Симъндс в другия край на линията. В дома на семейство Елис, където Люк и родителите му спяха, алармените детектори Де Уолт в антрето и кухнята угаснаха. Мишел получи сигнал за готовност и вдигна палци към колегите си.

Добре. Всичко е готово.

Робин преметна на рамо походната чанта, която приличаше на средно голяма дамска чанта. В къщата не светнаха лампи, когато слязоха от джипа с регистрационни номера на Щатския патрул на Минесота. Минаха в колона по един между къщата на Елис и дома на семейство Дестин в съседство (където Ролф спеше и вероятно сънуваше необуздани целувки) и влязоха през кухнята, начело с Робин, защото ключът беше у нея.

Спряха пред готварската печка. От походната чанта Робин извади два заглушителя и три чифта очила за нощно виждане с еластични каишки. Очилата придадоха на лицата им вид на насекоми, но през тях виждаха ясно тъмната кухня. Дени и Робин сложиха заглушителите на пистолетите си. Мишел ги поведе през хола към централния коридор и стълбището.

Поеха бавно, но с доста голяма увереност, по коридора на втория етаж. Чергата на пода приглушаваше стъпките им. Дени и Робин спряха пред първата затворена врата. Мишел продължи към втората. Погледна назад към партньорите си и пъхна спрея под мишница, за да може да вдигне и двете си ръце с разперени пръсти: дайте ми десет секунди. Робин кимна и вдигна палец.

Мишел отвори вратата и влезе в стаята на Люк. Пантите изскърцаха тихо. Фигурата на леглото (от която се виждаше само кичур коса) се размърда малко, но утихна. В два през нощта момчето трябваше да спи непробудно, но очевидно не беше така. Може би генийчетата не спяха по същия начин като обикновените деца, кой да знае? Не и Мишел Робъртсън. На стените имаше два плаката, които се виждаха ясно през очилата за нощно виждане. На единия беше изобразен скейтбордист в полет със сгънати колене, разперени ръце и вдигнати китки. Другият плакат беше на Рамоунс, пънк група, която Мишел беше слушала някога в прогимназията. Май всичките ѝ членове вече бяха покойници, възнесли се в небесния рай на рокендрола.

Тя прекоси стаята, като броеше наум: Четири... пет...

На шест бедрото ѝ се удари в бюрото на хлапето. Върху него стоеше някакъв трофей, който се прекатури. Шумът не беше силен, но момчето се обърна по гръб и отвори очи.

Мамо?

Да рече Мишел. Както поискаш.

Тя видя как в очите му проблясва тревога, видя го как отваря уста да каже още нещо. Затаи дъх и пръсна спрей в лицето му от разстояние пет сантиметра. Момчето заспа на мига. Винаги ставаше така, а после, когато се събудеха след шест-осем часа, бяха напълно гроги. Химията повишава стандарта на живот, помисли си Мишел и продължи да брои: седем... осем... девет...