Но слънцето е в центъра, нали? попита капитан Анастейзия. Как тогава има ден и нощ? Светът се върти искам да кажа, нашият свят към и от слънцето. Но ако слънцето винаги е в центъра
Започвате да местите слънцето отвърна Еверет. Това беше прозрението, което го накара да изскочи от вира. На този свят нещата трябваше да са по този начин, защото това бе и единственият начин да се открие някакъв смисъл в онова, което се наблюдаваше. Думите идеята звучеше откачено, но числата твърдяха, че няма друг начин. Бяха извършили принудително кацане на огромен изкуствен диск, като гигантско дивиди, който обграждаше собственото си слънце. И слънцето се движеше. В действителност е по-лесно да местите звездата, отколкото диска. Всъщност отговорът ми хрумна точно заради слънцето. Видях, че сенките се удължават, но слънцето не се движи през небето. Слънцето залязваше, но се движеше вертикално. Право нагоре и надолу. А единственият начин да се получи нещо подобно е, ако слънцето се движи. Математически е доста праволинейно; вид просто хармонично движение, като на махало. Слънцето подскача нагоре-надолу. Масата на диска
Мисля, че умовете ни бяха достатъчно объркани, мистър Синг каза капитан Анастейзия.
Така че денят тук продължава около трийсет часа. И веднъж щом си дадете сметка, че се намираме на диск, а слънцето е в центъра му, започвате да забелязвате и други неща. Дърветата, клоните им са насочени изключително по посока на слънцето. Всички листа са наклонени под един и същи ъгъл. И вече зная защо катастрофирахме. Защото преминахме от въртяща се сфера към стационарен плосък диск.
Има ли вероятност този Диск на Андерсън да е с естествен произход? попита капитан Анастейзия.
Никаква отговори Еверет.
Боях се, че ще го кажеш. Как би се построило нещо подобно?
Изисква се технология на милиони години след нашата. Може би десетки милиона години.
Никаква отговори Еверет.
Боях се, че ще го кажеш. Как би се построило нещо подобно?
Изисква се технология на милиони години след нашата. Може би десетки милиона години.
Е, тогава ще могат да дадат едно рамо с нашия ужасно старомоден, тотално прецакан въздушен кораб каза Макхинлит.
Десетки милиона години произнесе капитан Анастейзия. Значи: не сме били ние. Не са хора.
Не. Човечеството не е съществувало достатъчно дълго каза Еверет.
Хората нещата които могат да построят нещо подобно попита капитан Анастейзия, иска ли ни се да се запознаем с тях?
Вик откъм края на поляната:
Скарпирайте! Размърдайте си лалите и скарпирайте! Шарки изригна от дърветата.
Пушките му бяха в кобурите на гърба. Провесено през гърдите му мъртво създание, плячката му от лова. Еверет само успя да го зърне, защото Шарки бягаше за живота си: дълго, жилаво, гущероподобно, с цветовете на дъгата, с малки и остри нокти. Зад него, протичащи, стрелкащи се и прескачащи корени, дънери и клони, като живо цунами се задаваха други създания, същите като провесеното на врата му. Много, живи. Много, много ядосани.
По въжетата! извика капитан Анастейзия. Изпълнително по войнишки, съобразително по моряшки!
Сен и Макхинлит се закопчаха и в миг се озоваха горе сред клоните. Еверет още се бореше с алпинистката си екипировка.
Мистър Шарки! изрева капитан Анастейзия.
И тя, и Еверет виждаха по изражението му, че Шарки знае, че никога няма да успее. Да се добере до празния колан, да се подсигури: невъзможно.
Шарки! изкрещя Еверет.
Той протегна ръка. Шарки сграбчи ръката му, изтегли се напред и улови с юмруци екипировката на Еверет. Гората изригна в безреден тътен от тичащи тела, дълги шии, стрелкащи се глави, разноцветни кожи, гребящи, ноктести крака. После Еверет удари по бутона. Високо горе лебедката запищя и внезапно подръпна него и Шарки във въздуха. Капитан Анастейзия беше на част от секундата след тях. Гущероподобните неща подскачаха и щракаха със зъби към краката на Шарки, докато въжето не ги изтегли далеч от обсега им. Стадото се пръсна из импровизирания лагер, като хапеше и се хвърляше към витловия двигател.
Двигателчето ми! извика от високо горе Макхинлит.
Капитан Анастейзия почука по управлението на китката си. Гущероподобните неща се запързаляха по гладката обшивка на совалката и започнаха да падат в пълчището от стрелкащи се тела, когато лебедките захапаха и издигнаха витловия двигател във въздуха.
Шарки се държеше не на шега за хамута на Еверет. Въртяха се бавно, докато лебедката ги издигаше все по-високо. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.
Задължен съм ти, мистър Синг каза Шарки.
Еверет направи физиономия, защото тялото на мъртвото създание бе притиснато плътно към него. Животното беше с дължината на ръката му, четирикрако, дългоопашато, с жълти очи на влечуго с вертикални зеници. Жилаво като невестулка. Ушите му бяха малки дупки в далечната задна част на издължения, закривен череп. Острите му зъби бяха голи. Предните му лапи имаха пет пръста, а бледата му кожа бе мека и набръчкана като бебешка ръка. Пръстите бяха дълги. Кожата му наистина беше гладка, но през нея минаваха дъгоцветни арки, подобни на масло по повърхността на вода. Щом я огледа по-отблизо, Еверет откри, че гладкостта ѝ е илюзия. Създанието беше покрито с люспи, по-малки и по-плавни дори от тези на змийска кожа. Спектралните цветове се появяваха заради играта на светлината по ръбовете им. В тази кожа имаше нещо, което отблъскваше Еверет и му внушаваше нежелание да я докосне. И някаква отсянка в отвореното око, което не му се понрави, нещо прекалено съзнателно.