Хайди слушаше много внимателно. Всяка дума на старата жена се запечатваше в сърцето й, защото доверието й към нея беше безгранично.
Веднага ще отида да помоля добрия дядо Боже за прошка и никога вече няма да го забравям промълви разкаяно детето.
Това е добре, Хайди, и той непременно ще ти помогне, когато му дойде времето, вярвай в това! окуражи я госпожа Зеземан.
Дванадесета глава
В дома Зеземан броди призрак
От няколко дни насам госпожица Ротенмайер ходеше из къщата мълчалива и умислена. А когато започнеше да се смрачава и трябваше да мине от една стая в друга или да излезе в дългия, сумрачен коридор, достолепната дама се оглеждаше плахо, взираше се във всички ъгли или бързо се обръщаше назад, сякаш някой се беше промъкнал тихо зад гърба й и ей сега щеше да я дръпне за полата. Тя влизаше сама единствено в обитаваните помещения. Ако имаше работа на горния етаж, където бяха разположени разкошно обзаведените стаи за гости, или се налагаше да слезе долу, където се намираше голямата, тайнствена зала, в която стъпките кънтяха оглушително и от портретите по стените гледаха сериозно старите господа съветници с бели яки, тя винаги викаше Тинете да я придружи, за да отнесе или да занесе нещо много необходимо.
Тинете правеше същото: ако трябваше да свърши нещо на горния етаж или долу в кухнята, викаше Себастиян и го молеше да отиде с нея, защото не можела да се справи сама с тежкия товар. Чудно, но и Себастиян правеше като нея: когато го изпращаха в някое по-отдалечено помещение, викаше слугата Йохан и му нареждаше да върви с него, за в случай, че не успее да се справи сам. И всички се подчиняваха с готовност, макар че не носеха в ръцете си почти нищо и спокойно можеха да свършат работата и сами; всеки си казваше, че скоро ще има нужда от помощта на другия и не отказваше на молбата му.
Докато ставаха тези неща, старата готвачка седеше дълбоко замислена над тенджерите си, клатеше глава и въздишаше:
И това ли трябваше да доживея!
От известно време насам в дома Зеземан ставаше нещо много странно. Всяка сутрин, когато прислугата слизаше, заварваше входната врата широко отворена, обаче не можеха да разберат кой би могъл да постъпва така. Първите дни, след като това започна да се повтаря, ужасените прислужници претърсиха всяка стая и всяко ъгълче, за да проверят какво е било откраднато, защото бяха сигурни, че в къщата се е скрил крадец и всяка нощ отнася навън част от плячката. Само че от претърсването не излезе нищо: в цялата къща не липсваше дори една дреболия.
Започнаха да превъртат ключа по два пъти и да спускат дебелото дървено резе нищо не помогна: на сутринта вратата отново зееше отворена. Започнаха да стават все по-рано и по-рано и да тичат един през друг към входа, но всеки път заварваха вратата широко отворена, макар че наоколо всичко спеше дълбок сън, а прозорците и вратите на съседните къщи бяха здраво залостени.
Най-после Йохан и Себастиян събраха кураж и отстъпиха на горещите молби на госпожица Ротенмайер да прекарат нощта в малката стая, която граничеше с тържествената зала, за да видят какво ще се случи.
Госпожица Ротенмайер извади всички оръжия на господин Зеземан и лично връчи на Себастиян голяма бутилка с ликьор, която да им вдъхне допълнителни сили и кураж да се отбраняват, ако се наложи.
Когато настъпи уговореният час, двамата мъже седнаха на масата и веднага напълниха чашите, за да си вдъхнат смелост. Отначало това ги направи разговорливи, но много скоро им се доспа, отпуснаха се назад в креслата си и се унесоха. Когато старият часовник на кулата отсреща удари дванадесет, Себастиян се стресна и повика другаря си, само че трябваше да мине доста време, докато го събуди. Колкото и да го викаше, Йохан само кимаше с глава и продължаваше да спи. Разбрал, че няма да може да го събуди, Себастиян, който беше вече съвсем буден, наостри уши. Цареше пълна тишина, дори от улицата не долиташе звук. Сега вече Себастиян се уплаши от тази мъртвешка тишина и от самотата си, и отново викна на Йохан да се събуди, макар и с приглушен глас, и здраво го разтърси. Най-после, когато часовникът удари един, Йохан отвори очи и се сети защо е в тази стая, а не в леглото си, както обикновено. Той скочи смело на крака и се провикна:
Хайде, Себастиян, да излезем навън и да видим какво става. Сигурен съм, че ти не се боиш от нищо. Следвай ме, друже!
Йохан отвори широко вратата на стаята и излезе в коридора. В същия миг през отворената входна врата нахлу силен вятър и угаси свещта, която момъкът стискаше в ръка. Уплашен, той се хвърли назад, при което едва не събори на пода вървящия зад него Себастиян, дръпна го след себе си, затвори вратата с трясък и с треперещи ръце превъртя ключа. После измъкна от джоба си кибрит и отново запали свещта.
Тринадесета глава
Към Алпите
Силно възбуден, господин Зеземан изкачи стъпалата и се запъти с твърда крачка към спалнята на госпожица Ротенмайер. Почука с такава сила по вратата, че обитателката на стаята се събуди с вик. Тя седна в леглото си и чу отвън гласа на господаря: