Том Дългия се поизкашля и почна да рови несръчно в джоба на жилетката си.
Искам да ти дам нещо, синко. Не е кой знае какво. Нямам пари, но имам поне ей това.
Той извади от джоба си златния часовник със сребърна верижка, останал в наследство от баща му и незалаган ни веднъж, въпреки сиромашията.
Не възрази Дънкан, не мога да го взема.
Но Том Дългия му го даде почти насила, стискайки ръката на сина си, който мърмореше някаква благодарност.
Сбогом, синко, и добра сполука!
Сбогом, тате! като метна на гръб багажа си, Дънкан се провикна към кухнята: Сбогом, мамо!
Отговор не последва.
От Ливънфорд до Сент Андрюс имаше деветдесет мили път, от които Дънкан измина двадесет още същата нощ. Към четири часа сутринта той се простря в подножието на една купа сено. Лежа там, загледан в бледия сърп на луната, над която се гонеха разкъсани облаци. Но не можа да заспи. В джоба си имаше само няколко дребни монети. Миналото бе вече завинаги захвърлено. Пътят назад бе затворен за него. Колкото повече размишляваше, толкова повече му се струваше, че е самомнителен глупак, почнал тежък двубой със съдбата. Но смелостта му не го напусна.
На следния ден измина тридесет мили, като не влизаше в градовете, а минаваше само по селските пътища и пътечките по ридовете. На обед си купи сухар от един селски дюкян и го изяде, подсладен с бистра вода от близкия кладенец. Местността бе прекрасна. Кръгозорът бе назъбен от планински върхове, покрити с хвойна и бор, зелени пасбища се простираха в подножието им, а между тях планински реки, изпъстрени със свлечени дървета, се спускаха във весели водопади към полето. Тук-там бяха пръснати бели чифлици с малки, обработени дворчета. Стадо
овце минаваше спокойно край пътя. Това беше най-хубавият кът на Пъртшайр, долината Страт Линтън.
Но след обяд, когато бе изминал половината път из долината, Дънкан усети, че заваля дъжд, който скоро се превърна в порой, придружен от силен вятър, и го измокри до кости.
На мръкване той стигна до селото Линтън. Единствената улица беше пуста, пощата и дюкяните бяха вече затворени, всички врати бяха също затворени, поради лошото време. Като реши, че не може да продължи пътя си през нощта, Дънкан два пъти преброди безлюдната улица, търсейки подслон за нощуване. Най-после спря пред дома на местния лекар, удобна, сива каменна сграда, и прочете табелката пред входа:
Д-р Ангъс Мърдок, лекар хирург
Току-що бе седнал, когато вратата се отвори и едно момиче, метнало на главата си карирано палто, тръгна към навеса. Блъсвайки се почти о него, момичето спря и го погледна с изненада, но все пак, без да се смае.
Извинете ме! Позволих си да се подслоня във вашия
Курник за пилци! довърши сериозно момичето, без да снема поглед от него. Тъкмо отивам да ги нахраня после добави със същата простота: Вие сте съвсем измокрен! Елате да се изсушите в кухнята.
Не отказа той от гордост.
Но момичето настоя.
Той я последва през двора, където въпреки дъжда можа да забележи грижливо подредена градинка. Тя отвори задния вход и го въведе в кухнята. Слугинче от планинските села стана при влизането им.
Седнете до огъня каза момичето. Като изсушите дрехите си, ще похапнете. После, ако желаете, може да продължите пътя си.
Дънкан се подчини, като я наблюдаваше. Момичето беше към осемнадесетгодишно, спретнато и нагиздено, с приятно, спокойно лице. От него лъхаше меката топлота на съвършено здраве. Беше тъмнокосо, с гладко причесани коси. Най-забележителното нещо в лицето бяха очите: дълбоки, тъмни, излъчващи спокойствие.
В сегашното настроение на Дънкан това спокойствие го раздразни.
Често ли храните скитници, които минават насам? попита той.
Да. Всъщност, аз наистина ви помислих за скитник, преди да влезете. Само че скитниците никога не се държат безочливо докато се нахранят.
Не помня да съм казал, че съм гладен.
Гладен сте. Не отричайте!
Той трябваше да преодолее странно смущение. В кухнята беше приятно, миризмата на приготвената вечеря се натрапваше въпреки волята му.
Какво ви води насам? запита тя. Милият младежки поглед бе спрян дружески на него. Бих желала да зная кой сте и къде отивате.
Той почувствува изведнъж обич към нея, като към по-малка сестра и каза:
Отивам в университета в Сент Андрюс.
Да следвате ли? очите й светнаха. Какво?
Притиснат до стената, той каза:
Медицина.
Чудесно! плесна ръце тя. Татко ще се заинтересува много, ако му кажете това. Той може всеки миг вече да се върне от обиколката си.
Той е лекар тук, нали? запита Дънкан.
Единствен в околността каза тя, като кимна утвърдително на въпроса му.
Навън се чу скърцане на кола по чакъла и блъсване на автомобилна врата. След миг д-р Мърдок влезе.
Той беше нисък, настръхнал, червендалест мъж с образ на булдог, към шестдесетгодишен, обрулен от слънце, вятър и студ, уморен от труда и годините със сиви мустаци и сиви проницателни очи. Вехта качулка скриваше ушите му, наметнат бе с карирана пелерина, която стигаше почти до тежките ботуши.
Готова ли е вечерята, Джейн? Както съм изгладнял, бих изял цял вол.
Изведнъж той съгледа Дънкан, спря се и го изгледа от глава до пети, продължавайки огледа и докато сваляше пелерината си.