Полковник Скот заговори пръв, като се усмихна на Дънкан, за да го предразположи.
Радвам се, че ви виждам, Стърлинг И така, господа, мисля, че пред нас е новият писар на градския съвет.
Не бързайте, господин председателю! говореше Почтения Джо. Това назначение ни засяга твърде отблизо. Трябва да преценим качествата на кандидата.
Нима те не са били изтъкнати вече на всеки от нас поотделно от един член от семейството на кандидата? забеляза лукаво Лигът, като поглади острата си брадичка.
Кръвта на Дънкан нахлу в главата му при мекия присмех в намека на адвоката. Дънкан знаеше, че майка му, в своето нетърпеливо усърдие, бе ходила при всеки от членовете на съвета да моли за назначението на сина си.
Моля, господа! тропна по масата полковникът. Всички познаваме Дънкан Стърлинг. Касае се само до потвърждаване на избора ни.
Чудесно, Джон! Овъртън се облегна на стола си. Но когато купувам нещо за предприятията си, аз се грижа да взема добра стока.
Стига, стига, Джо! намръщи се полковникът. Касае се за обикновено писарско място!
На какво се дължи недъгът ви, Стърлинг?
Мъчителният въпрос бе зададен от дребния предприемач Трауп, който разглеждаше кандидата с вещо око.
Потискайки възмутения отговор, който трептеше на устните му, Дънкан отвърна:
Боледувах от полиомиелит като дванадесетгодишно дете.
Полио какво?
Детски паралич, глупчо! изръмжа полковникът. После се обърна към Дънкан. Условията ви са известни, нали? Договор за пет години, който може да се продължи той се усмихна, фактически до живот. Начална заплата тридесет шилинга седмично.
Почакайте, моля! викна Овъртън, като удари по масата. Всички се страхуваха от него и той доказа, че знае властта си. Аз все още се питам дали кандидатът е подходящ за длъжността. Не забравяйте, че често разискваме важни, тайни въпроси той помълча многозначително. Когато започне прилагането на моята голяма програма за юзина в Линтън, от която всички сте заинтересувани, ще се нуждаем от доверен чиновник.
Съвършено вярно! съгласи се Симпсън, пасторът, като вдигна благочестиво поглед.
Именно! кимна Овъртън. Искам да повдигна и друг въпрос: всички познаваме бащата на кандидата заемал някога същата длъжност. Каква гаранция имаме, че и синът не ще тръгне по същия път?
Настъпи мъртва тишина. Дънкан почувствува, че пламва. Той усещаше ясно причината за тая неприязън. Още като ученик в местното училище си бе позволил да надмине скъпоценния син на богаташа и още оттогава бе спечелил злобата на местния властник. Нервите му, изострени от продължителни блянове, изтощени от жестокия разпит, като че ли се скъсаха изведнъж. Той изгледа с безстрастно и дръзко безгрижие Почтения Джо:
А каква е вашата лична нравственост? гласът му бе силен и рязък. Вие се въздигате сам в защитник на обществото, а през всичкото
време се грижите само за собствените си печалби!
Това е клевета към градската управа! извика Овъртън.
Нима? извика на свой ред Дънкан. Какво ще кажете за земите, които купихте за нищо, а препродавате на града като газова юзина за осветление? Колко спечелихте от тая сделка?
Това е отвратителна лъжа! възмути се Овъртън, почервенял от гняв.
Ами двадесетте хиляди, които спечелихте от градската библиотека, построена с вашите гнили тухли и хоросан, по договор, съставен от самия вас и това ли е лъжа?
Наистина, наистина промълви изплашено Трауп, трябва ли да търпим още подобни приказки?
И вие сте от същата пасмина обърна се остро Дънкан. Целият град знае това. Спечелихте двеста на сто от белите дъсчени ковчези, които продадохте на работническия приют.
В залата на съвета настъпи тягостно мълчание. Но скоро врявата се поднови.
Напразно полковник Скот се мъчеше да примири опозицията, да събере гласове в полза на Дънкан:
Не трябва да бъдем много придирчиви, господа! Предимство на младежта е да говори както си ще!
Той бе победен. Овъртън се бе съвзел. Подръпвайки яката си, той извика:
Никога няма да получите тази длъжност! Никога, ако ще да живеете сто години!
Не я желая! извика Дънкан. Засега поне, той не искаше и да знае. По-скоро ще умра от глад, но ще запазя достойнството си!
Наистина ще умрете от глад! изрева Овъртън, като размаха пестника си. Свършено е с вас в Ливънфорд! Ще си припомняте тази вечер, когато се търкаляте по улиците, просейки милостиня.
Ще си я припомняте и вие извика Дънкан, когато името ми прогърми по целия свят!
Всички го зяпаха онемели.
Когато излезе, Дънкан видя пред входа колата на полковник Скот, на кормилото беше Маргарет, която чакаше да отведе баща си вкъщи. Тя му правеше нетърпелив знак да приближи. В очите й имаше сълзи от смях.
Ох, Дънкан извика тя. Нейл Тод току-що ми разказа всичко. Слушал през ключалката. Не мога да дойда на себе си от смях, щом помисля тя пак почна да се тресе от смях.
Още тръпен от мъчителното преживяване, със стиснати челюсти, той я погледна със странно огорчение, затова, че можеше да превърне трагедията му във весела шега. И каза мрачно:
За мене това не е толкова смешно.
О, не! тя млъкна изведнъж. Все пак, може би е било глупост да отхвърлите това място. Какво ще правите сега?