Дрехите му вече бяха почернели от огъня, на места месата му се показваха изпод сгърчените дрипи. През целия си живот не бе познавал толкова остра и непоносима болка. Дураид си даде сметка, че гори не само той, но и цялото помещение около него. Над главата му минаваха вълни от пушек и нагорещен въздух, които му пречеха да вижда и почти закриваха от очите му вратата към двора.
Мъчението беше толкова нечовешко, че му се искаше по-скоро да свърши. Искаше най-сетне да умре и повече нищо да не усеща. Но в последния момент се сети за Роян. Опита се да промълви името й с обгорелите си, почернели устни, но от гърлото му не се отрони нито звук. Мисълта за нея обаче му вдъхна воля да се размърда. Претърколи се на една страна и огънят се нахвърли върху гърба му, защитен досега от каменния под. Дураид измуча от болка и се претърколи още веднъж, озовавайки се в почти спасителна близост до вратата.
Всяко движение му костваше огромни усилия и само подсилваше мъчителната му агония. Сега обаче, когато се бе извъртял отново по гръб, усети полъх свеж въздух, нахлул през вратата, която бе оставена нарочно отворена, за да може огънят да се подхранва с кислород. Умиращият пое дълбоко въздух и сладкият дъх на пустинята му възвърна частица от силите колкото да се претърколи още един-два пъти и да се просне върху хладните плочки на терасата.
Дрехите и тялото му още горяха. Дураид направи няколко плахи опита с ръце да угаси огъня, който го разяждаше, но единственото, което постигна, бе да опърли докрай и без това почернелите си като въглени длани.
Едва след това се сети за езерцето с рибките. Мисълта за хладната вода, която щеше да угаси изведнъж мъката от огъня, го подтикна да се надигне и като змия с пречупен гръбнак да запълзи към спасителния басейн.
Пушекът, който се вдигаше от собствената му овъглена плът, го задушаваше и Дураид непрекъснато кашляше, но продължаваше все напред към заветната цел. Докато се прехвърляше през каменния парапет, от жестокото ожулване остави парчета изгоряла кожа по ръба, но все пак цамбурна във водата. В първия миг около него се надигна огромна струя пара, която съскаше в ушите му и до такава степен обгърна цялата му глава, че Дураид се изплаши да не е ослепял. Болката от допира на обгорялата му кожа с ледената вода беше непоносима и умиращият изпадна за втори път в безсъзнание.
Когато отново се съвзе и очите му започнаха едва-едва да проглеждат през черните облаци, спуснали се над него, Дураид забеляза нечия фигура да се катери с мъка по стъпалата в отсрещния край на терасата откъм градината.
За момент си помисли, че в агонията му се привиждат сенки, но когато светлината на пожара озари тайнствения силует, той позна Роян. Мократа й коса се спускаше на гъсти кичури пред лицето й, дрехите й бяха изпокъсани, покрити с кал и водорасли, от всяка дипла се стичаше езерна вода. Дясната й ръка беше превързана с измърсена дрипа, през която продължаваше да тече бледорозова кръв.
Тя дори не го видя. Закова се в центъра на терасата и с неописуем ужас впери очи в горящата стая. Дали Дураид не беше вътре? Изтича напред, но горещината се превърна в невидима стена и я спря насред устрема й. Точно в този миг покривът се срути и от горящата къща изригнаха порой огнени искрици и озариха небето наоколо. Роян отстъпи инстинктивно назад, закривайки с ръка лицето си от пламъците.
Дураид се опита да я извика, но от пресъхналото му гърло не успя да излезе нито звук. Роян се обърна на другата страна и забърза надолу по стълбите. Той си каза, че сигурно е решила да търси помощ, и с последни усилия на волята успя да изграчи като ранен гарван.
Младата жена отново се закова на място и се извъртя по посока на звука. Погледът й се спря върху него и тя закрещя от ужас. Главата, която се показваше от езерцето, отдавна бе престанала да прилича на човешка. Косата беше изчезнала напълно, изгоряла в пожара, кожата на лицето и врата висеше безжизнено на овъглени парцали. Изпод черната маска, която представляваше главата му, разцепена тук-там, се виждаха червени месища. Роян се отдръпна назад, сякаш имаше пред себе си свръхестествено чудовище.
Роян изграчи повторно Дураид, колкото да го познае по гласа. Протегна едната си ръка в умолителен жест, а тя веднага дотърча при него, за да я поеме в своята.
Света Богородице, какво са направили с теб? плачеше тя, но когато се опита да го издърпа, кожата на дланта му се откъсна и остана в ръката й, сякаш беше гумена хирургическа ръкавица. Дураид остана да протяга голата плът на разкървавените си пръсти, които напразно се опитваха да докопат нещо в пространството.
Роян се свлече на колене край езерцето и се наведе над парапета, за да го обгърне с две ръце. Знаеше, че силите няма да й позволят да го повдигне, без да му нанесе още някое непоправимо увреждане. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да го утеши в предсмъртния му час. Повече от ясно бе, че мъжът й си отива никой смъртен не би могъл да оцелее от такива ужасни рани като неговите.
Скоро ще дойдат да ни помогнат прошепна му тя на арабски. Все някой ще види пламъците. Горе главата, мъжо, помощта ще дойде всеки момент.