Продължи нататък, почти не забелязваше откъде минава напоследък непрекъснато обикаляше тези улици и краката му сами го отвеждаха до любимите места. От време на време Хари поглеждаше през рамо. Беше сигурен, че докато е лежал сред посърналите бегонии на леля Петуния, край него е имало някой с магически способности. Защо обаче не му е казал нищо, защо не се е обадил, защо сега се спотайва?
После го завладя безсилие, а заедно с това увереността му се изпари.
Ами ако не е бил магически звук? Ами ако той, Хари, търсеше толкова отчаяно и най-дребния знак за връзка със света, към който принадлежеше, че се хващаше и на най-обикновени шумове? Откъде можеше да е сигурен, че някой съсед не е счупил нещо?
Почувства как стомахът му се обръща и преди да се е усетил, отново го обори безнадеждността, която го преследваше още от началото на лятото.
В пет сутринта на другия ден будилникът щеше да го вдигне от сън, та Хари да плати на совата, която му доставяше «Пророчески вести» но дали изобщо имаше смисъл да го получава и занапред? Напоследък само поглеждаше първата страница и захвърляше вестника щом ония, които го списват, най-сетне проумееха, че Волдемор се е завърнал, именно там щяха да поместят новината, а Хари се интересуваше единствено от нея.
При повечко късмет щяха да пристигнат и сови с писма от най-добрите му приятели Рон и Хърмаяни, но Хари отдавна бе изоставил всяка надежда, че сред думите им ще открие някакви вести.
«По очевидни причини не можем да ти съобщим много за ти-знаеш-какво Предупредиха ни да не казваме нищо съществено, да не би писмата да се изгубят Много сме заети, не мога обаче да влизам в подробности Тук стават доста неща, ще ти разправим, когато се видим»
Но кога ли щяха да се видят? Явно никой не си правеше труда да посочи точна дата. На картичката по случай рождения му ден Хърмаяни бе драснала: «Надявам се да се видим съвсем скоро», ала колко ли скоро беше това «скоро»? Доколкото Хари можеше да съди от мъглявите подмятания в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха заедно, вероятно в дома на Рон. Сърцето му се свиваше при мисълта, че двамата се забавляват до припадък в «Хралупата», а него са го зарязали на «Привит Драйв». Всъщност им беше толкова сърдит, че изхвърли, без дори да ги отваря, двете кутии шоколадови бонбони от сладкарничка «Меденото царство», които му бяха пратили за рождения
ден. Скоро след това съжали, понеже същия ден леля Петуния сервира за вечеря само спаружена салата.
И с какво толкова бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Нима не беше доказал, че умее да се справя с много повече неща от тях? Нима всички бяха забравили какво е извършил? Нали тъкмо той беше попаднал на онова гробище и видя как умъртвяват Седрик, нали именно него завързаха за един надгробен камък и едва не го убиха!
«Не мисли за това», заповтаря си строго Хари за стотен път през последния месец. Не стига, че в кошмарите си отново и отново попадаше на гробището, ами да го вижда и наяве!
Зави и излезе на малкия площад «Магнолия». Някъде по средата му подмина тясната пресечка при гаража, където за пръв път беше зърнал своя кръстник. Поне Сириус му влизаше в положението. Точно както писмата на Рон и Хърмаяни, без съмнение и неговите не съдържаха никакви новини, затова пък в тях имаше поне думи на предупреждение и утеха, а не дразнещи недомлъвки: «Знам, сигурно ти е криво Не си търси белята и всичко ще бъде наред Внимавай много, не действай прибързано»
Щом прекоси площада, зави по «Магнолия Роуд» и тръгна към притъмнелия парк с детската площадка, Хари си помисли, че общо взето е изпълнил заръката на Сириус. Поне бе устоял на изкушението да си грабне багажа и да отпраши сам с летящата си метла към «Хралупата». Смяташе, че поведението му е много примерно, като се има предвид колко вбесен и отчаян е, задето го държат тъй дълго на «Привит Драйв», където той волю-неволю трябваше да се спотайва из цветните лехи с надеждата да чуе нещичко, от което да разбере какво върши Лорд Волдемор. Все пак го заболя, че човек, който е лежал цели дванайсет години в затвора за магьосници Азкабан, измъкнал се е оттам, опитал се е да извърши същото убийство, заради което някога са го осъдили, а после е избягал с краден хипогриф, сега го поучава и го съветва да не действа прибързано.
Хари се прехвърли през заключената врата на парка и тръгна по изсъхналата трева. Подобно на улиците наоколо, и тук беше съвсем пусто. Момчето се озова при люлките, отпусна се в единствената, която Дъдли и приятелчетата му не бяха успели да изпотрошат, обви ръка около веригата и се вгледа замислено в земята. Вече не можеше да се крие в цветната леха на семейство Дърсли. Утре щеше да се наложи да измисли друг начин, за да чуе новините. Междувременно не очакваше нищо освен поредната тревожна и мъчителна нощ дори да се отърсеше от кошмарите за Седрик, пак му се присънваха ужаси с дълги тъмни коридори без изход или със заключени врати, които Хари си обясняваше с това, че когато не спи, постоянно се чувства като хванат в капан. Често се случваше старият белег върху челото да го наболява, обаче не си правеше илюзии, че Рон, Хърмаяни и Сириус ще видят вече нещо интересно в това. Навремето болката в белега ги беше предупреждавала, че мощта на Волдемор укрепва, но сега, след като той се беше завърнал, приятелите на Хари вероятно щяха да му напомнят, че няма нищо тревожно, задето белегът е раздразнен, че това си е в реда на нещата и би могло да се очаква