След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната страна се разнесе високо дрънчене на тежки ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не бяха използвани от векове.
Отново се възцари тишина.
Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както му бяха казали. После натисна огромната врата и тя се отвори.
— Помисли за баща си — не отстъпваше Кьолер. — Какво щеше да направи той?
Тя продължаваше да върви.
— Не бях съвсем откровен с теб, Витория.
Младата жена забави крачка.
— Не знам какво съм си мислил — рече директорът. — Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни.
Тя спря, но не се обърна.
— Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. — И зачака.
Кьолер сви рамене.
— Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.
Сега вече Витория се завъртя към него.
— Какво?
— Не знаех как да ти го кажа. Трудно е…
— Знаешкой е убил баща ми?!
— Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност.
— Каква организация? Терористична ли?
— Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.
Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността.“ Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. С властите.Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключително интелигетен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него.
— Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията.
Лангдън се смути.
— Моята служба ли?
— Предполагам, че сте от американското разузнаване.
— Всъщност… не…
— Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет — намеси се Кьолер.
Сякаш я обляха със студена вода.
— Преподавател по история на изкуството?
— Той е специалист по култова символика. — Директорът въздъхна. — Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ.
Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ.“