— Братко — каза сивоокият майстор и постави лявата си длан върху рамото му. — Положи сетната клетва.
Готов за последната стъпка от пътя си, посвещаваният раздвижи мускулестото си тяло и отново насочи вниманието си към черепа в дланите си. Кървавочервеното вино изглеждаше почти черно на мъждукащите пламъчета на свещите. В залата цареше гробна тишина и той усещаше, че всички присъстващи го наблюдават в очакване да положи сетната клетва и да се влее в техните елитни редици.
„Днес зад тези стени се случва нещо, което не е било никога в историята на братството — помисли си посвещаваният. — Нито веднъж, през всички тези векове“.
Знаеше, че това ще е искрата… и тя ще му даде неизмерима власт. Окуражен от тази мисъл, той си пое дъх и произнесе същите думи, които безброй хора бяха изричали преди него в страни по целия свят.
— Нека виното, което ще изпия сега, се превърне в смъртоносна отрова за мен… ако някога волно или неволно наруша клетвата си.
Думите му отекнаха в празното пространство.
После настъпи тишина.
Той наложи на дланите си да не треперят, вдигна черепа към устата си и усети как устните му докосват сухата кост. Затвори очи, наклони черепа и изпи виното на големи глътки. Когато пресуши и последната капка, отпусна ръце.
За миг му се стори, че дробовете му се стягат, и сърцето му бясно се разтуптя. „Боже мой, те знаят!“ После, също толкова бързо, колкото беше дошло, усещането премина.
По тялото му се разля приятна топлина. Посвещаваният въздъхна и мислено се усмихна, докато вдигаше очи към сивоокия мъж, който тъй глупаво го приемаше в най-тайните редици на братството.
„Скоро ще изгубиш всичко най-скъпо за теб“.
— Господин Лангдън? — изпращя интеркомът. — Изпълняваме последен заход за кацане.
Лангдън се изправи в седалката и прибра записките за лекцията си в кожената си чанта. Беше прегледал масонските символи до средата. Сънят за покойния му баща, подозираше той, се дължеше на тазсутрешната неочаквана покана от стария му наставник Питър Соломон.
„Вторият човек, когото не искам никога да разочаровам“.
Петдесет и осем годишният филантроп, историк и естественик го беше взел под крилото си преди близо трийсет години и в много отношения запълни празнината, останала след смъртта на баща му. Въпреки могъщата му семейна династия и огромното му богатство Лангдън беше открил в меките сиви очи на Соломон скромност и топлота.
Слънцето бе залязло, но Лангдън все още различаваше стройния силует на най-големия обелиск на света, който се извисяваше на хоризонта като стрелка на древен слънчев часовник. Близо сто и седемдесет метровият облицован с мрамор монумент бележеше самото сърце на тази страна. Около него се разгръщаше педантичната геометрия от улици и сгради.
Дори от въздуха Вашингтон излъчваше почти мистично могъщество.
Лангдън обичаше този град и докато кацаха, изпитваше растящо вълнение от онова, което го очакваше. Самолетът рулира до частен терминал някъде из огромната площ на международното летище „Дълес“ и спря.
Лангдън си събра багажа, благодари на пилотите и излезе от луксозния салон на сгъваемата стълба. Студеният януарски въздух му подейства освобождаващо.
„Дишай, Робърт“ — помисли си той, зарадван от откритото пространство.
Над пистата се стелеше плътна бяла мъгла и докато слизаше към мокрия асфалт, Лангдън изпита усещането, че навлиза в блато.
— Професор Лангдън? — извика напевен британски глас.
Към него забързано се приближаваше жена на средна възраст с бадж и клипборд в ръка и радостно му махаше. Изпод елегантната плетена вълнена шапка се подаваха руси къдрици.
— Добре дошли във Вашингтон!
Лангдън се усмихна.
— Благодаря.
— Казвам се Пам, от пътнически услуги. — Посрещачката му говореше с почти смущаваща жизнерадост. — Моля, елате с мен, колата ви очаква.