— Къде е дюкянчето, малкия? — обърна се тя към шофьора с подчертан стържещ тексаски акцент.
Шофьорът посочи входа.
— Оттам, госпожо.
— О кей, сладък. Стой наблизо. Това няма да ми отнеме много време.
— Ще се наложи да обикалям квартала, госпожо. Паркирането пред магазина е забранено.
Тя го потупа по рамото и каза:
— Прави каквото намериш за добре, приятелче.
Приятелче!Шофьорът се навъси. Това беше наказанието му, че се съгласи да кара вземани под наем коли. Ненавиждаше американците, особено тексасците. Това не бяха хора, а диваци, но диваци с пари. Щеше да се учуди, ако научеше, че неговата клиентка не е пребродила вече целия свят.
Трейси се огледа във витрината, пооправи фризурата си, усмихна се широко и тръгна с важна походка към вратата, която униформен служител моментално отвори.
— Добър ден, госпожо.
— Добър ден, приятелче. В това дюкянче продавате ли нещо друго освен дрънкулки? — тя се изкиска на собствената си шега.
Портиерът пребледня. Трейси прекрачи прага на магазина, а след нея се понесоха благоуханията на скъп парфюм.
Продавачът Артър Чилтън, облечен в редингот, пристъпи към нея.
— Ще мога ли да ви услужа, госпожо?
— Може би да, а може и не. Старият Пи Джи ми каза да си купя някакъв малък подарък за рождения ден, затова съм тук. Какво имате?
— Госпожата интересува ли се от нещо по-специално?
— Хей, приятел, та вие, англичаните, сте били много чевръсти търговци! — Тя се засмя дрезгаво и го потупа по рамото. Той запази с усилие присъствие на духа. — Може нещо със смарагди. Старият Пи Джи обича да ми купува смарагди.
— Ако приближите насам, моля…
Чилтън я заведе до стъклен шкаф, в който имаше изложени няколко подноса със смарагди.
Изрусената американка им хвърли презрителен поглед.
— Това са бебетата. Къде са майките и бащите им?
Чилтън сковано отвърна:
— Цената им се движи до тридесет хиляди долара.
— По дяволите, та аз давам по толкова само като бакшиш на моята фризьорка — изкиска се жената. — Старият Пи Джи ще се обиди, ако се върна у дома с някое от тези дребни камъчета.
Чилтън си представи стария Пи Джи. Дебел, шкембелия, шумен и противен като тази жена. Подхождат си един на друг. Защо парите винаги отиват при онези, които не ги заслужават?,запита се той.
— За каква цена желае да направи покупка госпожата?
— Защо да не започнем с около стотина каймета?
Той я погледна напълно объркан.
— Стотина каймета ли?
— По дяволите, мислех, че говорите на чист английски език. Сто бона. Сто хиляди.
Той преглътна.
— О, в такъв случай може би ще се наложи да говорите с нашия изпълнителен директор.
Грегъри Халстън, изпълнителният директор, държеше лично да се занимава с едрите продажби и след като служителите на „Паркър и Паркър“ не получаваха комисиони, това нямаше никакво значение за тях. Чилтън с удоволствие щеше да предостави тази противна клиентка на Халстън. Чилтън натисна един бутон под щанда и миг след това от някаква задна врата се показа енергично блед и източен мъж. Той хвърли поглед на скандално облечената русокоса дама и отправи гореща молба към всевишния да не дойде някой от постоянните му клиенти, докато не си тръгне тази жена.
Чилтън се обърна към него.
— Господин Халстън, това е госпожа… ъ…? — Той се обърна към жената.
— Бенеке, мили. Мери Лу Бенеке. Съпругата на стария Пи Джи Бенеке. Обзалагам се, че всички сте чували за Пи Джи Бенеке.
— Разбира се.
Грегъри Халстън се усмихна с едва доловима усмивка.
— Госпожа Бенеке има желание да купи смарагд, господин Халстън.
Грегъри Халстън посочи подносите със смарагди.
— Тук имаме прекрасни смарагди, които…
— Тя изрази желание, да купи нещо за около сто хиляди долара.
Този път усмивката, озарила лицето на Грегъри Халстън, не беше подправена. Какво чудесно начало на този ден!
— Разбирате ли, имам рожден ден и старият Пи Джи иска да ми купи нещо красиво.
— Така ли — отвърна Халстън. — Бихте ли ме последвали, моля.
— Какво сте си наумили, малки мошенико, а? — Блондинката отново се изкиска.
Халстън и Чилтън си размениха обидени погледи.
Проклети американци!
Халстън отведе жената до някаква врата, която отключи с ключ. Влязоха в малка, ярко осветена стая, след което Халстън заключи внимателно стаята след тях.
— Тук съхраняваме стоката, предназначена за най-отбраните ни клиенти — обясни той.
В средата на стаята имаше шкаф със зашеметяващо количество диаманти, рубини и смарагди, които проблясваха в ярки тонове.
— Е, това е нещо друго. Старият Пи Джи ще подлудее, ако ги види.
— Госпожата вижда ли нещо, което й се харесва?
— Чакайте първо да огледам какво имате — тя приближи шкафа със смарагдите. — Дайте да погледна онези смарагди.
Халстън извади от джоба си друг ключ, отключи шкафа, извади подноса със смарагдите и го постави върху масата. В кадифена кутийка бяха поставени десет смарагда. Халстън видя как жената извади най-големия — изящна карфица в платинена обковка.
— Старият Пи Джи би казал: „Ето, на това нещо е изписано моето име.“
— Госпожата има чудесен вкус. Това е десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Той е безупречен и…
— Смарагдите никога не са безупречни.
Халстън за миг се слиса.
— Госпожата е съвсем права, разбира се. Онова, което имах предвид, е… — Едва сега той забеляза, че очите на жената имаха зеления цвят на камъка, който държеше в ръце, въртеше на всички страни и проучваше шлифовката му.
— Разполагаме и с по-богат избор, ако…