— Когато се прибра у дома след училище, си видял как вашият съсед Фред Зимър бяга през страничната врата, така ли?
— Да, господине.
— Добре ли го видя?
— Да, господине. Целите му ръце бяха окървавени.
— А ти какво направи след това, Даниел?
— Аз… аз много се уплаших. Разбрах, че с мама се е случило нещо ужасно.
— Влезе ли в къщата?
— Да, господине.
— И какво се случи?
— Извиках: „Мамо, мамо!“ Никой не ми отговори, влязох в банята и…
На това място момчето избухна в истеричен плач и трябваше да бъде отведено от свидетелското място.
Тринадесет месеца по-късно екзекутираха Фред Зимър.
Междувременно изпратиха малкия Купър да живее при далечната им роднина от Тексас леля Мати, която той виждаше за първи път. Сурова жена и закоравяла баптистка, тя бе надъхана с яростна добродетелност и убеждение, че всички грешници ще се пекат на адския огън. Това беше дом без любов, радост и състрадание. Даниел израсна в тази атмосфера, ужасен от тайната на собствената си вина и със страха от очакващите го в ада вечни мъки. Наскоро след убийството на майка си Даниел започна да изпитва затруднения със зрението си. Лекарите ги определиха като психосоматични.
— Детето потиска нещо, което не желае да вижда — поясниха лекарите.
Стъклата на очилата му ставаха все по-дебели.
На седемнадесетгодишна възраст Даниел избяга завинаги от леля Мати и Тексас. Отиде на автостоп до Ню Йорк, където Международната организация за защита на застраховките го нае за куриер. След три години го повишиха в детектив. Превърна се в най-добрия им служител. Той никога не настояваше за повишение на заплатата, нито пък искаше по-добри жилищни условия. Не обръщаше внимание на тези неща. Той беше божията ръка, негов бич, наказващ грешниците.
Даниел Купър излезе от ваната и се приготви за лягане.
Гласът на Трейси:
— Обзалагам се, че ти ще намериш и такива.
— Какво става долу, по дяволите? — запита Купър.
Детективите объркано се спогледаха.
— Не зная. Камериерката вика управителя по телефона. Влязла е да почиства, но казва, че не разбира нищо… чува гласове, но не вижда хора.
— Какво?
Купър скочи на крака и полетя надолу по стълбите. Миг след това той и двамата детективи нахълтаха в апартамента на Трейси. Освен обърканата камериерка вътре нямаше никой. На масичката пред кушетката се въртеше магнетофон.
Гласът на Джеф:
— Струва ми се, че ще променя мнението си за това кафе. Още ли е топло?
Гласът на Трейси:
— Ъхъ.
Купър и детективите не вярваха на очите си.
— Н… нищо не разбирам — запелтечи единият от детективите.
— Кой е спешният телефон на полицията? — изръмжа Купър.
— Двадесет и две, двадесет и две, двадесет и две.
Купър отиде бързо до телефонния апарат и набра номера.
Записаният на магнетофонната лента глас на Джеф тъкмо казваше:
— Знаеш ли, вече наистина съм убеден, че тяхното кафе е по-добро от нашето. Чудя се как ли го правят?
Купър изкрещя в телефонната слушалка.
— Тук е Даниел Купър. Намерете инспектор Ван Дурен. Кажете му, че Уитни и Стивънс са изчезнали. Кажете му да провери гаража и да види дали фургонът е тръгнал. Аз отивам в банката — после тръшна слушалката.
Гласът на Трейси говореше:
— Пил ли си някога кафе, варено с черупки от яйца? Наистина е…
Купър изхвърча през вратата.