Той се качи на перилата и тъкмо щеше да скочи, когато стигнах до него. Хванах го за яката и го дръпнах назад. Пламъците осветяваха лицето му и аз познах същия простак, който ми беше предложил да се обзаложим.
Не бързайте толкова, господине! казах аз, без да го пускам.
Той отговори само с една дума една ужасна клетва; в същото време видях, че във вдигнатата му ръка блесна острието на ловджийски нож! То се появи толкова неочаквано, че нямах възможност да избягна удара и в следващия миг усетих студената стомана да пронизва ръката ми. Ударът не беше смъртоносен и преди негодникът да успее да го повтори, аз му стоварих, както се изразяват любителите на ринга, такова кроше по брадичката, че го накарах да се търколи през столовете, а в това време ножът изхвръкна от ръката му. Вдигнах го и за миг се поколебах дали да го използвам срещу този главорез; моите по-добри чувства надделяха над раздразнението и аз захвърлих оръжието в реката. Почти веднага след това скочих и аз. Нямаше време за бавене. Пламъците бяха стигнали кормчийската кабина, близо до която стояхме, и горещината беше вече непоносима. Когато се обърнах за сетен път към парахода, видях Антоан и моя противник да се боричкат между столовете.
Бялата дреха ми служеше за фар и аз заплувах след нея. Течението беше отнесло вече дамата на известно разстояние от кораба право надолу.
Бързо хвърлих дрехата и обувките си, а тъй като другото ми облекло беше от лека материя, то не ми пречеше. След няколко удара заплувах съвършено свободно и без да изпускам от поглед бялата рокля, продължих надолу по реката.
От време на време вдигах глава над повърхността и поглеждах назад. Все още се страхувах, че побойникът може да ме последва и бях се приготвил за борба във водата!
Подир няколко минути вече бях до моето протеже и след половин дузина набързо изречени насърчителни думи се хванах с едната си ръка за спасителния пояс, а с другата се помъчих да се насоча към брега.
По този начин течението ни носеше по диагонал, но все още бързо слизахме надолу по реката. Дълго и уморително ми се видя това плуване. Ако беше продължило още, нямаше да мога да издържа до края.
Най-после като че ли стигнахме близо до брега, обаче колкото повече се приближавахме, толкова по-слаби ставаха моите удари, а лявата ми ръка се вкопчваше в моята другарка с някакво конвулсивно усилие.
Все пак помня, че стигнахме сушата; помня, че с помощта на моята спътничка с голяма мъка изпълзях на брега. Помня, че видях голяма къща точно там, където излязохме на брега; помня, че чух думите:
Cest drôle! Cest ma maison ma maison véritable!67
Помня, че воден от нежна ръка залитах по някакъв път и минах през някаква порта и някаква градина, където имаше пейки и статуи и благоуханни цветя помня, че от къщата дотичаха слуги с фенери, че ръцете ми бяха червени, а от ръкавите ми капеше кръв! Помня, че женски глас извика:
Blessé!
Някой изписка изплашено, а след това не помня вече нищо друго!
Глава XIV
Къде съм?
Когато дойдох в съзнание, беше ден. Ярко слънце заливаше с жълтата си светлина пода на стаята, а по косо падащия лъч можех да схвана, че беше или много рано сутрин, или наближаваше залез.
Но навън пееха птички и аз реших, че трябва да е сутрин.
Разбрах, че съм на ниска изящна кушетка без завеси; вместо тях над и около мене бе опъната въздушна противокомарна мрежа. Тънките снежнобели ленени чаршафи, свиленият блясък на одеялото и мекият пружиниращ дюшек под мене подсказваха, че лежах на разкошно ложе. Ако не беше тая крайна изисканост и изящество, надали щях да забележа всичко това, защото усещах остра физическа болка.
Произшествията от предишната нощ скоро изпъкнаха в паметта ми и бързо се заредиха едно по едно тъй, както се бяха случили. До стигането на речния бряг и излизането от водата те бяха съвсем ясни. След това не можех да си спомня нещата добре. Някаква къща, голяма порта, градина, дървета, цветя, статуи, светлини, черни слуги всичко бе объркано в ума ми.
Струваше ми се, че всред тази бъркотия бях видял едно лице с изключителна красота лице на прекрасно момиче! Изглеждаше като ангел; но дали наистина бях видял такова лице, или ми се беше присънило, не можех да кажа. И въпреки това чертите му още стояха пред мене, тъй ясни в съзнанието ми, тъй очертани, че ако бях художник, бих могъл да ги нарисувам! Помня само лицето нищо друго! Припомнях си го, както пушачът на опиум си спомня своя сън или както човек си припомня някое прекрасно лице, видяно в час на опиянение, когато всичко друго се забравя! Колкото и да е странно, но аз не свързвах това лице със спътницата ми от предишната нощ и както паметта ми го рисуваше, то съвсем не напомняше образа на Йожени Безансон!
Имало ли е някоя друга някоя жена на парахода, която да прилича на моя сън? Не, никоя не можех да се сетя за никоя. Нямаше друга, която да беше привлякла вниманието ми дори за миг с изключение на креолката, обаче чертите, които въображението или паметта ми рисуваха сега, съвсем не приличаха на нейните; всъщност те бяха съвършено различни!
В паметта ми изпъкваха тежки блестящи черни коси, които се виеха край веждите и на къдрави кичури падаха по раменете. Тази абаносова рамка заграждаше лик, пред който безсилно би се отпуснало длетото на ваятеля. Нежните розови елипсовидни устни, гладкият, правилно очертан нос с малки, издути ноздри, черните като смола извити вежди, дългите ресници всичко това живо изпъкваше пред мене, но съвсем не напомняше за Йожени Безансон. Дори и цветът на кожата беше различен. Това не беше белотата на кавказката раса, присъща на креолите, а някакъв светъл цвят с преливащи в него отсенки на кафяво и маслинено, които придаваха на румените бузи карминов оттенък. Очите си представях или спомнях добре по-добре от всичко друго. Те бяха големи, кръгли, тъмнокафяви на цвят; тяхната особеност се заключаваше в някакво странно, но хубаво изражение. Те блестяха много силно, но нито святкаха, нито искряха. Приличаха повече на великолепни елмази, гледани в неподвижно положение. Светлината им не пламтеше, а по-скоро гореше.