Всего за 239.9 руб. Купить полную версию
Гатанки: Слънцето и луната. Сянката. Небето. Светкавицата. Слънцето. Дъгата. Светлината. Облакът. Гръмотевицата. Дъждът. Ледът. Ледът. Мъглата.
Крали Марко Марко-королевич
През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
През една ранна лятна утрин Крули Марко се дигна от леглуто, облече се, налужи самурения си калпак, препаса субята си и викна на невестата си:
Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потогля на дълъг път.
Къде ще идеш, сине? попита го старата майка.
В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжо ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се баеш, а отиваш стар познайник да спохадиш. Остава си тука оражието, Марко, да ти не тегне по пътя!
Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захварли в ката тежкия си боздуган, влазе в малката стая, където спаше наговият малък син, и се наведа да го целане по челато.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гаста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от лата есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързонагият кон между дърватата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехварли дълбаките далища.
Накрай полето, при високите стене на Солунската крепост, Крали Марко настегна трите синджера реби. Те крачеха отмалели от жега и умера, обръщаха оче нагере към небето и поръчваха на птеците:
Мили птички, когато стигнете нашия риден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невристни дечица. Кажите им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върха прашния път, а поробителите шибаха навързаните хара с камшаците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свободо. Ако ги освободоте, ще ви даря голям дар всекиму жълтица, а на командира ви десет!
Обърнаха се арапите, поглъднаха под вежди юнъка и отвърнаха:
Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнишката Маркова кръв. Наведе се от коня, грибна един камък цяла канара и го захвърли към поробителите с такава сила, че кимъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото мори. Попипа Марко криста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздихна:
Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.