Кой чака за вряла вода?
Артьом застина беше дошла Аня. Стоеше, без да го забелязва, с гръб към него.
Трудиш ли се днес, Анют? веднага я включи в разговора Шубата, докато бършеше ръце в протритите кожени джобове.
Гъбки?
Гъбки отговори Аня гърбом само и само да не се обръща; значи, всичко беше видяла.
Кръстът май, а? Заради навеждането.
Оставете ме на мира, лельо Даш.
Гъбите не са свине! изказа се кривогледата, набита Айгул, като подсмръкна неодобрително. Какво ти навеждане! Я опитай да газиш в лайната!
Сама гази. Всеки си избира работа, която му е по душата възрази монотонно Аня. Възрази монотонно, но Артьом знаеше точно когато говори с такъв глас, спокоен може да удари. И изобщо всичко може, обучена е. С такъв баща...
Не се карайте, момичета избуча разчертаният Константин. Всички професии са нужни, всички професии са важни, както е казал класикът. Ако нямаше гъби, с какво щяхме да храним прасетата?
Гъбите печурки растяха в затрупания северен тунел, един от двата, които по-рано водеха към станцията Ботаническа градина. Триста метра гъбени плантации, а след тях и свинеферма. Бяха изтикали свинете по-нататък, за да не вони толкова. Сякаш триста метра повече можеха да ги спасят. Спасяваше ги друго механизмът на човешките възприятия.
Върналите се отнякъде усещаха ден-два отвратителната свинска воня. После привикваха. Аня не привикна веднага. Местните жители отдавна не усещаха нищо. Те нямаше и с какво да сравняват. А Артьом имаше.
Добре е, когато гъбите са ти на душата изрече той отчетливо, вперил поглед в тила на Аня. С гъбите е по-лесно да се разбереш, отколкото с хората.
Напразно някои говорят с такова презрение за гъбите каза тя. Има хора, които на пръв поглед не можеш да отличиш от гъби. И болестите им дори са едни и същи. Аня най-накрая се обърна към него. Ето например днес при мен. На половината гъби има някаква гнилоч. Гнилоч се е появила, разбираш ли? Откъде се е взела?
Каква гнилоч? обезпокои се Айгул. Само гнилоч ни липсваше тук, Аллах да ни е на помощ!
Някой да иска чай? появи се Шубата.
Та набрах кошница гнилоч каза Аня право в очите на Артьом. А по-рано си бяха нормални гъби. Здрави.
Това е направо някакво бедствие! поклати глава Артьом. Гъбите са се вмирисали.
А какво ще ядем? отбеляза с основание Шубата.
Но разбира се, нима това е бедствие? отговори му тихо и с желязна нотка Аня. Виж, когато великия герой и спасителя на цялото метро вече никой не го възприема сериозно ето това е бедствие!
Да вървим, Айгулка, да вземем глътка въздух повдигна нарисуваната си вежда Шубата. Тук нещо започва да става горещо.
Ъхъм... Омир се изправи подир останалите.
Не спря го Артьом. Ето. Ти нали искаше да послушаш за героя? За Артьом, който е спасил цялото метро? Ето, слушай. Чуй истината. Мислиш ли, че на хората им е до това?
Защото хората си имат своя работа. Истинска работа. Да се трудят. Да хранят своите. Да отглеждат деца. А когато някой се пречупи и не може да си намери работа и си измисля всякакви глупости да, това вече е бедствие. Аня беше заела позиция и го обстрелваше с откоси: кратък, кратък, продължителен.
Не, бедствие е, когато човекът не иска да живее като човек, а иска като прасе и като гъба отговори Артьом. Когато само за едно нещо го е грижа...
Бедствие е, когато гъбата реши, че е човек каза Аня вече без да крие своята неприязън. И никой не му казва истината, за да не го разстрои.
Наистина ли по гъбите има гнилоч? попита вече доста отдалечилата се Дашка Шубата.
Наистина.
Пфу, да му се не види.
Аллах ни наказва! заяви гръмогласно Айгул от разстояние. За греховете! Защото ядем свинско, ето защо!
Хайде, върви и ти... Върви... Гъбите те зоват... побутна застиналата Аня Артьом. Кашлят, кихат. Къде си, мамо, казват.
Мръсник си ти. Безполезен.
Върви!
От гъбите по-скоро ще го дочакаш.
Върви! Хайде, върви!
Върви ти. Сам върви. Хайде, връщай се там, горе. Ако щеш, над целия град разгърни антената си. Прережи си гърлото с твоите оплаквания. Там няма никого, разбра ли? Никого. Всички са измрели. Радиолюбител. Тъпак.
После ти сама...
Няма да има никакво после, Артьом. Няма да има.
Очите ѝ бяха сухи. Баща ѝ я беше научил как да не плаче.
Тя си имаше баща. Свой, собствен.
Обърна се и си тръгна.
Артьом остана над гъбената отвара: бяла, със златисто пръстенче по ръба на чашата. Омир седеше наблизо и предпазливо мълчеше. Хората започнаха да се връщат в кухнята. Говореха за това, че някаква бяла гнилоч е нападнала гъбите, въздишаха, опасявайки се от нова война, одумваха нечий съпруг за това какво е изнесъл от свинефермата. Отстрани притича малко розово врещящо прасенце, след него бледо туберкулозно момиченце; котка с вдигната като тръба опашка заобиколи масата, потърка се в коляното на Артьом, погледна в устата му. Парата над чашката изстина, чаят се покри с пяна. И вътре в Артьом всичко започна да се обвива в пяна. Той пусна чашата, погледна напред. Там беше този старец.
Та такива работи, дядка.
Аз... мен... Извинете.
Напразно си бил път, а? Потомците няма да се зарадват на такова нещо. Ако има потомци.
Не е напразно.
Артьом цъкна със зъби какъв упорит старец.