Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце като гъби. Нормално оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.
В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.
На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.
А в друг ден октомврийски, навъсен е била осветена.
Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.
Здрасти, Артьом!
О, Артьом!
Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.
Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече няма да стига топлина.
Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния ѝ имперски материал мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам не ги пускаха.
Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях семейство, в някои по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.
Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко и по свойски.
Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво всеобщ празник; твоето е болно всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си теснотията ще те помири. Жената те напуска ще ѝ простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Нима да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече... Като в комуна или като в пещера.
Оттук имаше изход южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но... Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.
Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.
Здравей, Артьом.
Здравейте, Катерина Сергевна.
Жен не е тук, Артьом.
Той ѝ кимна. Прииска му се да погали косите ѝ, да я хване за ръката. Да ѝ каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?
Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.
Да.
Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността... Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход напълно. От другата, където беше старият бяха оставили шлюз за качване в града.
Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да ѝ напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.