Височината... Може... Та там... Триста метра... Височина... Затова може... Затова навярно... От височината... се лови...
Той смъкна от себе си раницата довлякъл я беше. Облегна вкаменения си гръб в капака на люка, отвори го навън, измъкна се на площадката. И едва там падна. Лежеше по гръб, гледаше облаците, които сякаш бяха на една ръка разстояние; усмиряваше сърцето си, успокояваше дишането си. После се изправи.
Каква гледка имаше оттук...
Сякаш вече си умрял, полетял си към рая, но изведнъж си се натъкнал на стъклен таван и си увиснал там, и се мяташ под този таван ни натам, ни насам. Ала е ясно, че от такава височина вече не можеш да се върнеш когато си видял отгоре колко миниатюрно е всичко на земята, как след това ще го възприемеш отново сериозно?
Наоколо се извисяваха още два такива небостърача, някога пъстри, а сега сиви. Но Артьом винаги се изкачваше именно на този. Така му беше по-уютно.
За миг се появи пролука между облаците, през нея се стрелна слънцето; и изведнъж му се стори, че проблесна нещо от съседната сграда или от покрива, или от прашния прозорец на един от най-горните апартаменти. Сякаш някой беше хванал слънчев лъч с огледалце. Но докато успее да се вгледа, слънцето се барикадира обратно и блясъкът изчезна. Вече го нямаше.
Погледът му постоянно се насочваше колкото и Артьом да го отклоняваше към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната плешива пустош в самата ѝ сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.
Погледът му постоянно се насочваше колкото и Артьом да го отклоняваше към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната плешива пустош в самата ѝ сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.
Ботаническата градина.
Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.
Странна работа ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.
Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете ѝ, от които се стараеш да не се откъсваш, за да не се изгубиш и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.
И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?
Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!
Но виж, лицето ѝ лицето на майка си Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има и съвсем да изчезне?
А онзи ден и онзи свят къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали и да викат онези, които са се изгубили: Ние сме тук, а вие къде сте?. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.
Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.
Там имаше радиостанция армейска, грамадна, зелена, издраскана и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.
Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.
Изщрака тумблер.
Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.
Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият Иии- иу... през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха Шшшш.... Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.