Дмитрий Глуховски
Метро 2035
Авторът благодари на Лариса Смирнова и Иля Яцкевич за помощта при създаването на тази книга.
Глава 1
Тук Москва
Не бива, Артьом.
Отваряй. Отваряй, ти казвам.
Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого.
Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е никой?
Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!
Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.
Ще ме изгонят заради теб, Артьом...
Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.
Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.
Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!
Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.
И все ходи и ходи. За какво ходи?
Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник...
Виж, не бива... Не бива така за него. Та той все пак... Всички нас... Спаси ни. И твоите деца.
Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука... За компания.
И най-важното за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо?
Но ето че сред тези лица се появи едно най-главното. Занемарени мустаци, косите вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му.
Всички да се разотиват. Чухте ли ме?
Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя.
Чичо Саш...
Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб...
Отвори, чичо Саш.
Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти да вървим.
Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената.
Достатъчно само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. Хората и без това шушукат.
Трябва. Длъжен съм.
Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там!
Нали ти разправях, чичо Саш.
Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите!
Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай... занарежда Никицка, подкарвайки тълпата.
Глупости ми разправяше. Чуй ме... Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече!
И какво?
Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти... Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш?
Сигурен съм, че чух нещо.
А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук.
Не вярвам.
Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?!
Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше.
Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман.
А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво?
И аз отивам горе, ето какво. Това е.
Артьом се изправи на крака, изпъна гръб.
А аз искам внуци каза му изотдолу Сухия.
За да живеят тук? В подземията?
В метрото поправи го Сухия.
В метрото съгласи се Артьом.
И ще си живеят тук нормално. Стига да се родят. А така...
Кажи им да отворят, чичо Саш.
Сухия гледаше в пода. В черния лъскав гранит. Явно там се виждаше нещо.
Чувал ли си какво разправят хората? Че си превъртял. Там, на кулата.
Артьом се усмихна накриво.
Пое си въздух.
За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого.
Сухия замижа. Мина една секунда.
Никита, отвори му. Нека върви. Нека да пукне. Не ми дреме.
Никита се подчини мълчаливо. Артьом кимна доволно.
Ще се върна скоро каза той на Сухия вече от буфера.
Онзи се изправи покрай стената, обърна на Артьом превития си гръб и се затътри нататък, лъскайки гранита.
Вратата на буфера се затвори с трясък. Под тавана светна яркобялата крушка, двайсет и пет години гаранция, и като слабо зимно слънце се отрази в зацапаните плочки, с които в буфера беше облицовано всичко освен една желязна стена. Очукан пластмасов стол да отдъхнеш или да си вържеш обувките; на кука клюмнал костюм за противохимична защита; в пода улей, стърчеше и гумен маркуч за обеззаразяване. В ъгъла имаше армейска раница. А от стената висеше синя слушалка като от телефонен автомат.