Кинг Стивен - Институтът стр 3.

Сигурна ли сте? Задръстването го караше да изпитва клаустрофобия. Точно както се бе почувствал като хванат в капан в самолета. В противен случай ще остана. Не е като да бързам за някъде.

Сигурна съм отвърна тя. Приятно ми беше да се запознаем, господин Джеймисън.

И на мен, госпожо Келърман.

Нуждаете ли се от финансова помощ? Мога да ви дам десет долара.

Тим се трогна и се изненада не за първи път от искрената добрина и щедрост на обикновените хора, особено онези, които не разполагаха с много. Америка все още беше добро място, колкото и някои хора (включително самият той от време на време) да не бяха съгласни с това.

Не, няма нужда. Благодаря ви все пак.

Стисна ѝ ръка, слезе от колата и се върна в аварийната лента до изхода за Хардивил. След като не успя да спре веднага кола на магистрала 17, измина пеша трите километра до мястото, където магистралата преминаваше в щатско шосе 92. Там видя табела, указваща посоката към град Дюпрей. Вече беше късен следобед и той реши, че е най-добре да намери мотел, в който да пренощува. Несъмнено щеше да е от мизерните, но другият вариант да спи на открито и да бъде изяден жив от паяци или пък да се приюти в някой фермерски хамбар му се нравеше още по-малко. И така, пое към Дюпрей.

Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.

4.

След час седеше на един камък край тясното шосе и чакаше сякаш безкрайна влакова композиция да отмине, за да пресече пътя. Влакът пътуваше към Дюпрей с достолепните петдесет километра в час: товарни вагони, платформи за автомобили (натоварени предимно с потрошени, а не с нови коли), цистерни, контейнери и гондоли, превозващи Бог знае какви зловредни вещества, които биха могли, в случай че влакът дерайлира, да подпалят боровите гори или да обгазят населението на Дюпрей със смрадливи и дори смъртоносни изпарения. Най-накрая премина оранжев служебен вагон, в който мъж с гащеризон седеше на сгъваем стол, четеше роман и пушеше цигара. Той вдигна очи от книгата и помаха на Тим. Тим му помаха в отговор.

Градчето се намираше на три километра по-нататък, построено около кръстовището на щатско шосе 92 (което в тази си част се казваше Главната улица) с две други улици. Дюпрей, изглежда, беше устоял до голяма степен на нашествието на веригите магазини, превзели по-големите градове. Имаше един сервиз на Уестърн Ауто, но той беше затворен и със замазани с боя прозорци. Тим видя супермаркет, дрогерия, смесен магазин, в който продаваха от всичко по малко, и два-три козметични салона. Имаше кино с надпис ПРОДАВА СЕ/ ДАВА СЕ ПОД НАЕМ на козирката и магазин за авточасти, който явно се смяташе за местния център за ценители на класически автомобили, както и ресторант на име Гостилницата на Бев. Имаше три църкви, една методистка и две без ясна деноминация, но и трите от типа, обслужващ преродени християни. Едва двайсетина коли и фермерски пикапи бяха спрели тук-там по очертаните паркоместа из търговския район. Тротоарите пустееха.

Три пресечки по-нагоре, след поредната църква, Тим зърна мотел Дюпрей. Малко по-нататък, където Главната улица вероятно отново преминаваше в шосе 92, имаше друг железопътен прелез, депо и редица ламаринени покриви, блещукащи на слънцето. Отвъд тези постройки продължаваше боровата гора. В общи линии градчето приличаше на излязло от кънтри балада, някоя от онези носталгични песни, изпълнявани от Алън Джаксън или Джордж Стрейт. Табелата на мотела беше стара и ръждясала, което намекваше, че и той може да е затворен като киното, но понеже следобедът гаснеше, а изглежда в околността нямаше друг, Тим се отправи към него.

На половината път, малко след сградата на общината, стигна до тухлено здание с пълзящ по стените бръшлян. Една табела върху грижливо окосената морава съобщаваше, че това е Шерифското управление на окръг Феърли. Тим си помисли, че окръгът трябва да е беден като църковна мишка, щом окръжният административен център се намира в това градче.

Два джипа бяха паркирани отпред, единият сравнително нов, а другият допотопен Тойота 4Рънър, опръскан с кал и с полицейска лампа на таблото. Тим погледна към входа с почти несъзнателния мимолетен поглед на скитник с доста пари в джоба, продължи по пътя си, но след няколко крачки се върна, за да прочете таблата за съобщения от двете страни на двукрилата врата. По-точно за да прочете едно от обявленията. Помисли си, че не е разбрал правилно, но искаше да се увери.

Не и в наши дни помисли си той. Не може да бъде.

Но явно можеше. До плакат с надпис: АКО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МАРИХУАНАТА Е ЛЕГАЛНА В ЮЖНА КАРОЛИНА, ЖЕСТОКО СЕ ЛЪЖЕТЕ, имаше бележка с простичкия текст: ТЪРСИ СЕ НОЩЕН ПАЗАЧ. ИНФОРМАЦИЯ В УЧАСТЪКА.

Леле каза си Тим. Каква реликва от миналото.

Пое отново към ръждясалата табела на мотела и пак спря, замислен за обявата за работа. В този момент вратата на участъка се отвори и излезе дългурест полицай, който наместваше фуражката си върху рижавата си коса. Залязващото слънце проблесна върху значката му. Той огледа работническите обувки, прашните джинси и дочената риза на Тим. Очите му се спряха за миг върху преметнатия на рамото му сак, преди да се преместят върху лицето му.