Кинг Стивен - Институтът стр 23.

Всъщност днес пристигат само двама уточни Розалинд. Довечера. Ще ги доведе екип Смарагд. Утре Опал ще доведе другите трима. Четирима са ТК. Един е ТП и е отличен екземпляр. Деветдесет и три нанограма МНФ.

Става въпрос за Ейвъри Диксън, нали? попита госпожа Сигсби. От Солт Лейк Сити.

От Оръм е поправи я Розалинд.

Мормон от Оръм отбеляза доктор Хендрикс и отново се изсмя с цвилене.

Наистина е отличен екземпляр помисли си госпожа Сигсби. На формуляра на Диксън няма да има розови лепенки. Прекалено ценен е. Минимално количество инжекции, без риск за гърчове, никакво давене. Не и с МНФ над 90.

Прекрасна новина. Наистина прекрасна. Донеси досиетата и ги остави на бюрото ми. Изпрати ли ги и на електронната ми поща?

Разбира се усмихна се Розалинд. Кореспонденцията по цял свят вече се извършваше основно чрез имейли, но и двете бяха наясно, че госпожа Сигсби предпочита хартията пред пикселите: в това отношение тя беше от старата школа. Веднага ще ги донеса.

Кафе, ако обичаш, и не се бави с документите.

Госпожа Сигсби се обърна към доктор Хендрикс. Толкова висок, а какво шкембе е пуснал, помисли си. Като лекар трябваше да осъзнава колко е опасно, особено за изключително висок мъж, при когото кръвоносната система бездруго трябва да работи на по-високи обороти. Но никой не умееше да си затваря очите за здравословните проблеми така изкусно, както лекарите.

Нито госпожа Сигсби, нито доктор Хендрикс бяха ТП, но в този момент си мислеха едно и също: колко по-лесно щеше да е, ако между тях цареше взаимно разбирателство вместо ненавист.

След като останаха сами, госпожа Сигсби вдигна глава към надвисналия над нея доктор.

Съгласна съм, че интелигентността на младия Елис е без значение за работата ни в Института. Все едно щеше да е, дори да имаше коефициент на интелигентност 75. Това обаче е причината да го доведем по-рано от предвиденото. Бяха го приели не в един, а в два първокласни университета. МТИ и Емерсън.

Хендрикс примигна.

На дванайсет години?

Да. Убийството на родителите му и неговото изчезване ще е новина, но не водеща извън Минеаполис, макар да е възможно да получи отзвук в интернет пространството за около седмица. Новината щеше да е много по-голяма, ако момчето беше пожънало академични успехи в Бостън преди да изчезне. Деца като него често попадат в новинарските емисии, обикновено в разни сензационни репортажи. А какво казвам обикновено по този въпрос, докторе?

В нашия бранш добрата новина е липсата на новини.

Точно така. В един идеален свят щяхме да оставим това момче на свобода. Все още разполагаме с достатъчно ТК. Тя почука по розовия кръг върху приемния формуляр. Както виждаме тук, стойностите му на МНФ дори не са толкова високи. Само че...

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Дадени стоки ставаха все по-редки. Слонски бивни. Тигрови кожи. Рогове от носорози. Редки метали. Дори нефтът. Към тях сега можеха да прибавят тези специални деца, чиито необикновени дарби нямаха нищо общо с коефициента им на интелигентност. Още пет щяха да пристигнат тази седмица, включително малкият Диксън. Добър улов, но преди две години броят им щеше да е трийсет.

О, гледай каза госпожа Сигсби. На екрана на компютъра ѝ новодошлият се приближаваше към най-старшия обитател на Предната половина. Сега ще се запознае с дръзката госпожица Бенсън. Тя ще му обясни какво става, поне доколкото знае.

Все още е в Предната половина отбеляза Хендрикс. Трябва да я направим официален посрещай.

Госпожа Сигсби му хвърли ледена усмивка.

По-добре да го посрещне тя, отколкото ти, докторе.

Хендрикс сведе поглед и понечи да каже: От тази височина виждам колко бързо ти оредява косата, Сигърс. Това е неизбежен ефект от леката ти, но дългогодишна анорексия. Скалпът ти е розов като очите на заек албинос.

Много неща му хрумваше да каже на мършавата и педантична в изказа си директорка на Института, но винаги ги премълчаваше. Неразумно беше да си отваря устата.

9.

В тухления коридор имаше врати и още плакати. Момичето седеше под един с изображение на чернокожо момче и бяло момиче, опрели чела, ухилени като идиоти. Надписът гласеше: РЕШИХ ДА БЪДА ЩАСТЛИВ!

Харесва ли ти? попита чернокожото момиче. Сега, отблизо, Люк видя, че цигарата, стърчаща от устата ѝ, е захарна. Аз бих го поправила на РЕШИХ ДА БЪДА СМОТАН, но може да ми вземат химикалката. Понякога си затварят очите за дребни провинения, но друг път не го правят. Проблемът е, че никога не знаеш какво ще им щукне.

Къде съм? попита Люк. Какво е това място? Идеше му да се разплаче. Предполагаше, че се дължи най-вече на объркването му.

Добре дошъл в Института.

В Минеаполис ли сме?

Тя се разсмя.

О, не. Не сме и в Канзас. Ние сме в Мейн. Дълбоко в гората на север. Поне според Морийн.

В Мейн? Люк тръсна глава, сякаш го бяха ударили в слепоочието. Сигурна ли си?

Да. Изглеждаш ужасно блед, бледолики. Май е по-добре да поседнеш, преди да си припаднал.

Люк седна, като се подпря с една ръка на стената, защото краката му бяха сковани. По-скоро се срина на пода.

Бях си вкъщи каза той. Бях си вкъщи, а се събудих тук. В стая, която прилича досущ на моята, но не е моята.