Вдигна поглед нагоре към бяло овално лице, оградено от стегнатата оранжева мушамена качулка. Видя собственото си лице зяпнало от шока, удвоено в сребристите огледала.
Пил ли е тази нощ?
Какво?
Той. Размахване на пръст към Порфир. Пил ли е алкохол?
Да По-рано.
По дяволите. Женски глас, тя се обърна към изпадналия в безсъзнание фризьор. Сега пък аз го упоих. Не ми се ще да му подтисна дихателния рефлекс, разбираш? Анджи видя жената да проверява пулса на Порфир. Кат да е окей Сви ли тя рамене под оранжевата шуба?
Охрана?
Какво? Очилата проблеснаха.
От охраната на Sense/Net ли сте?
Хич даже. Отвличам те.
Наистина ли?
Съвсем.
Защо?
Не заради обичайните причини. Някой ти е дигнал мерника. И на мен също. Предполагаше се да уредя да те отвлекат следващата седмица. Майната им. Така или иначе трябва да говоря с теб.
Така ли? Да говориш с мен?
Да познаваш някаква Джейн Трета?
Не. Имам предвид да, но
После. Сега да си дигаме задниците, бързо.
Порфир
Той скоро ще се събуди. Скив го, не ща да съм наоколо, когат тва стане
31. ДЖЕЙН ТРЕТА
Ако това е някаква част от голямата сива къща на Боби в провинцията, реши Плъзгавия, отваряйки очи към сгърчената крива на тесния коридор, то тогава тя беше по-странно място, отколкото му се беше видяла първия път. Въздухът беше тежък и неподвижен, и светлината от зеленикавите, покрити със стъклени плочки ивици по тавана, го караше да се чувства като че ли е под водата. Тунелът беше изграден от някакъв вид гланциран бетон. Създаваше усещане за затвор.
Дали не сме излезли в мазето или нещо от сорта каза той, и забеляза слабото пинг-ване на ехото от бетона, докато говореше.
Няма гаранция, че сме в конструкта, който си видял преди каза Джентри.
И какво е това? Плъзгавия докосна бетонната стена; тя беше топла.
Няма значение отговори Джентри.
Джентри тръгна в посоката, към която гледаха и двамата. Оттатък извивката подът се превърна в неравна мозайка от натрошен порцелан, парчетата от който бяха залепнали в нещо като епоксид, хлъзгаво под ботушите им.
Погледни тая работа Хиляди различни съчетания и цветове върху чирепчетата, но без някакъв общ дизайн, който да подскаже как са били редени, просто случайно.
Изкуство. Джентри сви рамене. Нечие хоби. Ти би трябвало да го цениш, Плъзгав Хенри.
Който и да го беше правил, не се беше погрижил за стените. Плъзгавия коленичи и прокара пръсти по него, усещайки острите ръбове на натрошената керамика, и стъклоподобната втвърдена пластмаса между тях.
Изкуство. Джентри сви рамене. Нечие хоби. Ти би трябвало да го цениш, Плъзгав Хенри.
Който и да го беше правил, не се беше погрижил за стените. Плъзгавия коленичи и прокара пръсти по него, усещайки острите ръбове на натрошената керамика, и стъклоподобната втвърдена пластмаса между тях.
Какво трябва да означава хоби?
Нещо като тези неща, дето ти ги правиш, Плъзгав. Играчките ти от отпадъци Джентри се ухили с напрегнатата си безумна усмивка.
Нищо не разбираш каза Плъзгавия. Прекарал си целия си шибан живот да се мъчиш да разбереш каква му е формата на киберпространството, човече, и то сигурно изобщо няма никаква ми ти форма, и така или иначе, на кой му пука? В Съдията и останалите нямаше нищо случайно. Тук процесът беше случаен, но резултатите трябваше да съответстват на нещо вътрешно, нещо, което той не можеше да усети направо.
Хайде каза Джентри.
Плъзгавия стоеше, без да мърда, и гледаше нагоре към бледите очи на Джентри, сиви на тази светлина, и напрегнатото му лице. Защо ли всъщност той седеше при Джентри?
Защото на Пустошта имаш нужда да си заедно с някой. Не просто заради електричеството; цялото това важничене за собственост беше всъщност само въздух. Предполагаше, че защото имаш нужда от някого наоколо. Птичката не беше от много полза за разговор, защото почти нищо не го интересуваше, и всичко, което говореше, носеше тъпотата на приградията. И дори въпреки че Джентри никога не го признаваше, Плъзгавия имаше чувството, че Джентри разбира някои неща.
Аха, каза Плъзгавия и стана, да вървим.
Тунелът се увиваше около себе си като черва. Частта с мозайковия под беше останала назад, зад много извивки и качвания и слизания по къси, извити стълбища. Плъзгавия непрекъснато се опитваше да си представи сграда, която би имала подобни вътрешности, но не можеше. Джентри вървеше бързо, с присвити очи, прехапал устната си. Плъзгавия реши, че въздухът става по-лош.
След още една стълба нагоре те се оказаха в прав коридор, който се стесняваше до нищо в далечината, в която и посока да погледнеш. Беше по-широк от извитите пътища и подът беше мек и отрупан със ситни парцалчета, изглеждаше като че ли стотици от тях са настлани на слоеве върху бетона. Всеки парцал имаше различна шарка и цветове, много червено и синьо, но всички шарки бяха изградени от едни и същи зиг-заг карета и триъгълници. Прашната миризма беше тук по-плътна, и Плъзгавия предположи, че това сигурно е заради парцалите, толкова стари изглеждаха те. Тези най-отгоре, в средата, бяха износени до канавата, на кръпки. Следа, като че ли някой беше ходил там напред-назад с години. Някои от светлинните ивици над главите им бяха тъмни, други пулсираха слабо.