Тя влезе в ниско, подобно на пещера здание, което даваше подслон на по-постоянни търговци: продавачи на риба и пакетирани храни, евтини домакински потреби, и гишета, сервиращи една дузина видове топла храна. Тук, на сянка, беше малко по-хладно и по-спокойно. Тя намери подобие на бар с шест високи табуретки и зае едната. Готвачът китаец я заговори на испански; тя поръча с посочване. Той й донесе супа в пластмасова купа; тя му плати с най-малката от банкнотите, той й върна осем мазни картонени жетона. Ако Еди наистина смяташе да се махат, тя нямаше да може да ги използва; ако останеха във Флорида, винаги щеше да може да си намери място за хапване. Тя поклати глава. Ще се изпарявам оттук, задължително. Бутна износените жълти кръгчета обратно през боядисания тезгях.
Задръж ги.
Готвачът ги прибра някъде с безизразен поглед. В ъгъла на устата му висеше синя пластмасова клечка за зъби.
Тя взе вилица от стъклената чаша на гишето и измъкна сгънат лист зеленчук от супата. Някакъв костюмар я гледаше от прохода зад тенджерите и пещите на готвачите. Костюмар, който се пънеше да изглежда някакъв друг, с бяла тениска и слънчеви очила. Като че ли си им личи повече по стойката, отколкото по другите неща, мислеше си тя. Тоя имаше обаче също и такива зъби, и подстрижка, само дето беше с брада. Правеше се, че се оглежда наоколо, като че ли пазарува, с ръце в джобовете. Устата му беше свита в нещо, дето той сигурно си мислеше, че е разсеяна усмивка. Беше готин, тоя костюмар, поне каквото се виждаше от него зад очилата и брадата. Тя се размърда неспокойно на столчето. Свалянето беше законна работа, само че ако го правиш както трябва, ако имаш данъчен чип и там всичко. Тя внезапно се сети за парите в джоба си. Загледа се в ламинираното разрешение за търговия с храна, закачено на тезгяха. Когато отново вдигна поглед, той беше изчезнал.
Похарчи петдесет за дрехи. Посети осемнайсет щанда в четири магазина, всичко от този вид на пазара, преди да реши какво да купи. На продавачите не им харесваше колко дълго пробва нещата, преди да ги купи, но никога не й се беше случвало да има толкова пари. Докато привърши, вече беше обяд, и флоридското слънце пърлеше паважа, когато тя пресече паркинга с две найлонови торби. И торбите, както и дрехите, бяха втора ръка: едната носеше емблемата на магазин за обувки на Гинза, другата рекламираше аржентински брикети морска храна, направени от рeконституиран крил. Тя непрекъснато пробваше и съчетаваше наум дрехите, които беше купила, търсейки различни костюми.
От другата страна на площадчето евангелистът се надуваше на пълна мощност по средата на проповедта си, като че ли е загрял до пръскащ слюнки бяс преди да включи усилвателите, и холограмният Исус тресеше ръцете си в бели ръкави и сочеше сърдито към небето, пазара, отново небето. Възнесение, говореше той. Иде възнесение.
Мона зави около първия попаднал й ъгъл, автоматичен рефлекс за избягване на луди, и мина край редица избледнели от слънцето картонени маси, отрупани с евтини индонезийски симстимови набори, използвани касети, цветни бодилчета-микрософти, набучени в парчета бледосин стиропор. Зад една от масите имаше залепено изображение на Анджи Митчел, постер, който Мона досега не беше виждала. Тя спря и го заизучава жадно, вгледа се първо в дрехите и грима на звездата, след това се опита да различи фона, къде е снимано. Несъзнателно промени израза на лицето си така, че да напомня този на Анджи на постера. Не точно усмивка. Нещо като полуусмивка, може би малко тъжна. Мона имаше специално отношение към Анджи. Защото пичовете понякога го казваха тя приличаше на нея. Все едно е сестра на Анджи. Освен че носът на Мона беше леко изкривен, и че Анджи нямаше бръчици по скулите. Полуусмивката на Мона-Анджи се разшири, докато тя гледаше постера, потопена в красотата му, в лукса на изобразената стая. Предположи, че това сигурно е някакъв замък, сигурно мястото, където живее Анджи, сто на сто, и там има маса народ да се грижат за нея, да й оправят косата и да й подреждат дрехите. Виждаше се, че стените са направени от големи камъни, и огледалата имаха рамки от масивно злато, с изрязани по него листа и ангели. Надписът отдолу може би казваше къде е това, но Мона не можеше да чете. Както и да е, там нямаше пукната шибана хлебарка, беше сигурна в това, и нямаше също и Еди. Тя погледна надолу към стим-наборите и се замисли дали да не изхарчи и остатъка от парите си. Но нямаше да й стигнат за един стим, и освен това тези бяха стари, някои от тях по-стари от нея. На тях я имаше оная как-й-викаха, Тали, дето беше прочута когато Мона беше на към девет
Когато тя се върна, Еди я чакаше. Беше махнал найлона от прозореца и мухите бръмчаха наоколо. Еди се беше проснал на леглото, пушеше цигара, и костюмарят с брадата, дето я беше заглеждал, седеше в счупения стол, още със слънчевите очила.
Приор, така каза, че му било името, все едно си нямаше малко име. Или като че ли Еди си нямаше фамилия. Добре де, и тя нямаше фамилия, освен ако не броиш Лиза, и това беше по-скоро нещо като още едно малко име.