Най-накрая до Либо застана Арбитъра и сложи ръка върху рамото на момчето.
— Ти, естествено, ще дойдеш у дома — рече Арбитъра. — Поне за тази нощ.
Защо у вас, Арбитре? — запита се Новиня. Ние не те познаваме, никога не сме имали дело при теб, кой си ти, че да решаваш вместо нас? Нима смъртта на Пипо означава, че изведнъж сме се превърнали в малки деца, които не могат да вземат никакви решения?
— Аз ще бъда при майка си — рече Либо.
Арбитъра го погледна изненадан — самата мисъл, че едно дете му противоречи, сякаш излизаше извън сферата на собствения му опит. Новиня знаеше, разбира се, че не бе така. Дъщеря му Клеопатра, няколко години по-млада от Новиня, се бе потрудила ячко, за да заслужи прякора си Бруксиня — малка вещица. Тогава как можеше баща й да не разбира, че децата си имат собствени глави и се противопоставят на опитомяването си?
Ала не изненадата занимаваше сега Новиня.
— Мислех, че знаеш: и майка ти ще остане за известно време при моето семейство — рече Арбитъра. — Събитията я разстроиха, естествено, и не би могла да мисли за домашни задължения, нито пък да седи в къщата, която ще й напомня кой няма да бъде повече с нея. Тя е при нас, братята и сестрите ти — също, и те се нуждаят от теб. И по-големият ти брат Жоау е с тях, разбира се, ала той си има вече съпруга и дете, тъй че ти си единственият, на когото може да разчита семейството ти.
Либо кимна, беше сериозен. Арбитъра не искаше да го постави под своя защита; той молеше Либо да защити останалите.
Арбитъра се обърна към Новиня:
— А ти трябва да си идеш у дома — рече той. Чак тогава тя разбра, че поканата му не включваше и нея. И защо би трябвало да я включва? Пипо не бе неин баща. Тя бе само негова приятелка, която се оказа с Либо, когато бе открит трупът му. От къде на къде трябваше да страда и тя?
У дома! Кой беше нейният дом, ако не Станцията? Нима трябваше да иде в Станцията на биолога, където беше леглото, в което не бе спала повече от година, ако се изключи подремването, когато работеше в лабораторията? Нима това беше нейният дом? Тя го бе напуснала, понеже бе болезнено пуст след смъртта на родителите й; а сега и Станцията на зенадора беше пуста; Пипо бе мъртъв, а Либо бе поел ролята на възрастен със задължения, които щяха да го откъснат от нея. Тук не беше нейният дом, но пък нямаше и къде да отиде.
Арбитъра отведе Либо. Майка му Консейсао го очакваше в дома на Арбитъра. Новиня почти не я познаваше, знаеше само, че е библиотекарката, която поддържа архива на Лузитания. Новиня никога не бе прекарвала поне известно време с жената на Пипо и с другите му деца, не я интересуваше дали съществуват; само работата й тук, само животът тук имаха реална стойност. Либо пое към вратата и й се стори, че се смалява, сякаш го бе вдигнал и понесъл вятърът, сякаш чезнеше в небето като хвърчило; вратата се затвори зад него.
Чак сега тя усети тежестта от загубата на Пипо. Обезобразеното му тяло на хълма не бе истинската му смърт, това бяха всъщност остатъците от смъртта. За нея същинската смърт бе пустотата в живота й. Пипо бе като скала в бурята — толкова солидна и непоклатима, че тя и Либо се прислоняваха заедно под нея, без изобщо да разберат, че е имало буря. А сега, след като вече го нямаше, бурята ги бе помела и щеше да ги отнесе където си поиска. Пипо, изплака безмълвно тя. Не си отивай! Не ни оставяй! Ала той, разбира се, си бе отишъл, глух за молитвите й, също както бяха глухи за тях и родителите й.
Станцията на зенадора беше все още оживена; самата кметица Боскиня използваше терминала, за да предаде всичките данни на загиналия по ансибала до Стоте свята, където експертите отчаяно се опитваха да схванат причините за смъртта на Пипо.
Ала Новиня знаеше, че ключът към разгадката на смъртта му не беше във файловете на Пипо. Нейните данни го бяха убили по някакъв начин. Те бяха там, в пространството над терминала, холографски изображения на генетичните молекули на ядрата в клетките на прасенцата. Тя не искаше Либо да ги проучва, ала сега ги гледаше и гледаше, опитваше се да види онова, което бе забелязал Пипо, опитваше се да разбере какво се съдържаше в тези изображения, та го бе накарало да изтича веднага при прасенцата, за да им каже онова, което го бе убило. Тя несъзнателно бе открила някаква тайна, която прасенцата бяха готови да запазят с цената на убийство, но каква беше тази тайна?
Колкото повече разглеждаше холограмите, толкова по-малко ги разбираше, а след време вече дори не ги виждаше, всичко се сля пред очите й, сълзите се стичаха по лицето й — плачеше беззвучно. Тя бе причинила смъртта му, защото, без дори да иска, бе разкрила тайната на пекениносите. Ако не бях дошла тук, ако не мечтаех да стана Говорителка на историята на прасенцата, ти щеше да си още жив, Пипо; Либо щеше да си има баща и да бъде щастлив; това място още щеше да бъде негов дом. Аз нося в себе си семето на смъртта и го посаждам навсякъде, където се поспра достатъчно дълго, та да обикна. Родителите ми умряха, за да могат да живеят другите; а сега аз живея, за да умират другите.
Единствено кметицата Боскиня забеляза учестеното й, накъсано дишане и разбра, изведнъж връхлетяна от съчувствие, че това момиче също бе потресено и страдаше. Боскиня остави другите да продължат с докладите по ансибала и изведе Новиня от Станцията на зенадора.
— Съжалявам, момиче — рече кметицата. — Знаех, че идваш често тук, трябваше да се досетя, че той ти е като баща, а ние тук се отнасяме към теб като към страничен човек; това не е правилно и справедливо от моя страна; ела с мен у дома…
— Не — отвърна Новиня. Разходката на студения, влажен нощен въздух бе прогонила част от мъката й; беше си възвърнала донякъде яснотата на мислите. — Не, моля те, искам да остана сама.
— Но къде?
— В моята собствена станция.
— Не бива да оставаш сама точно през тази нощ — рече Боскиня.
Ала Новиня не можеше да понесе дори мисълта да бъде в компания на хора, които се опитват да я утешат. Аз го убих, не разбирате ли? Не заслужавам утешение. Искам да изстрадам всичката болка, която ще ме сполети. Това е моето наказание, моето удовлетворение и, ако е възможно, моето опрощение; как иначе ще изтрия кървавите петна от ръцете си?
Но не й стигаше силата да се съпротивлява, дори да спори. Десет минути колата на кметицата се носи над покритите с трева пътища.
— Ето я моята къща — посочи тя. — Нямам деца на твоята възраст, но мисля, че ще се чувстваш удобно. Не се безпокой, никой няма да ти вади душата, ала да си сама, няма да е добре.
— Бих предпочела по-скоро да съм сама. — На Новиня й се искаше гласът й да прозвучи уверено, обаче излезе слаб, плах.
— Моля те — рече Боскиня. — Ти не си на себе си.
Де да беше така!
Тя нямаше никакъв апетит, макар съпругът на Боскиня да бе приготвил кафезиньо за двете. Беше късно, до зори оставаха само няколко часа и тя им позволи да я настанят в леглото. Сетне, докато къщата още бе потънала в тишина, тя стана, облече се и слезе долу, където се намираше домашният терминал на кметицата. Оттам подаде на компютъра команда да затвори изображенията, които още се намираха над терминала в Станцията на зенадора. Тя не бе успяла да разгадае тайната, която Пипо бе открил, ала някой друг би могъл да го стори; а тя не би искала на съвестта й да тежи нова смърт.
После излезе от къщата и закрачи към Центъра, покрай завоя на реката и Вила даш Агуяш към Станцията на биолога. Нейният дом.
В жилищните помещения беше студено, неотоплено — тя не бе спала тук толкова дълго, че върху чаршафите се бе натрупал плътен слой прах. Лабораторията обаче беше естествено топла — работата й не страдаше от привързаността й към Пипо и Либо. Де да беше обратното!
Действаше много систематично. Всяка проба, всеки диапозитив, всяка растителна култура, която бе използвала в откритията, довели до смъртта на Пипо — всичко бе изхвърлено, изчисти навсякъде и не остави никаква следа от работата, която бе свършила. Искаше не само всичко да изчезне, но да не остане и следа, че е било унищожено.