Такова отклоняване на интереса от меча към палешника е безсъмнено социален напредък, но същевременно оптимистите грешаха, като твърдяха, че това говорело за промяна на човешкия дух. Човешкият дух си беше същият — деветдесет и пет процента от него желаеха да живеят в мир, а останалите пет процента преценяваха шансовете си дали да рискуват и да започнат първи. И просто защото на никого шансовете не бяха достатъчно големи, затишието продължаваше.
Междувременно с двадесет и петте милиона гърла, които зареваваха за хляб всяка поредна година, проблемът за прехраната ставаше все по-сериозен и след дългогодишна и безрезултатна пропаганда само няколко провалени реколти успяха да накарат хората да осъзнаят неговата острота.
Причината, която поукроти за известно време воинствуващите пет процента и ги накара да престанат да всяват раздори, беше появата на изкуствените спътници. Продължителната изследователска работа в областта на ракетостроенето най-после успя да постигне една от целите си. Беше изстреляна ракета, която остана горе. В същност стана възможно да се изстреля ракета достатъчно далеч, че да попадне в орбита около земята. И вече попаднала там, да продължи да обикаля като малка луна, съвсем бездейна и безвредна — докато едно натискане на копчето не я тласне обратно надолу с опустошителен ефект.
С колкото и голяма тревога обществеността да посрещна триумфалното съобщение за този спътник-бомба, още по-голяма беше тревогата, че изобщо не бяха направени други подобни съобщения, макар да се знаеше, че има нови постижения. Далеч не беше приятно човек да живее със съзнанието, че горе някъде над главата му се намират неизвестен брой заплахи, които спокойно си кръжат и кръжат, докато някой не им нареди да паднат — и че срещу това нищо не може да се направи. Но въпреки всичко животът трябваше да продължава — в края на краищата новостите са удивително краткотрайни. Хората по необходимост свикнаха да живеят с тази идея. От време на време панически избухваха протести, когато се появяха съобщения, че освен изкуствените спътници с атомни заряди имало и други, носещи зарази за растенията, за добитъка, радиоактивен прах, вируси и инфекции не само от познатите видове, но и съвсем нови, измислени в лабораториите — и всички те кръжали там горе. Дали такива несигурни и неподбиращи жертвите си оръжия действително са били изстрелвани, е трудно да се каже. Но трудно могат да се определят и границите на човешката глупост — особено на глупостта, породена от страх. Един опасен организъм, недостатъчно жизнеспособен и поради това ставащ безвреден в срок от няколко дни (а кой е казал, че такъв не би могъл да се развъди?), може да се смята за стратегическо оръжие, ако се хвърли на подходящо място.
На този етап всички страни негласно се споразумяха да не правят никакви положителни или отрицателни изявления, свързани със спътниците, и се положиха големи усилия да се отклони вниманието на обществеността към не по-малко важния, но не така ожесточен проблем за недостига на хранителните ресурси.
Законите на търсенето и предлагането би трябвало да дадат възможност на по-предприемчивите да организират стокови монополи, но светът като цяло беше започнал да се отнася враждебно към явните монополи. В същност системата на свързаните компании работеше без засечки и обществеността рядко научаваше за разни незначителни трудности, които трябваше да се отстраняват от време на време. Така например едва ли някои изобщо беше чувал за съществуването на Умберто Кристофоро Палангес. Аз самият научих за него едва няколко години по-късно, в процеса на работата си.
По произход Умберто беше латиноамериканец и поданик на една от южноамериканските държави. Първото му появяване като евентуален разрушителен елемент в безупречния механизъм на производството на хранителни масла стана, когато той влезе в кантората на „Арктическа и европейска компания за рибено масло“ и показа бутилка с бледорозова течност, с която възнамеряваше да ги заинтригува. „Арктическа и европейска“ не прояви никакъв интерес. Положението им не беше цъфтящо. И все пак по едно време се наканиха да анализират оставената им проба.
Първото им откритие беше, че това във всеки случай не е рибено масло: установиха, че е от растителен произход, но не можаха да открият източника. Второто откровение беше, че сравнени с него, и най-добрите им рибени масла приличаха на машинна смазка. Светкавично изпратиха остатъка от пробата за подробен анализ и бързо засъбираха сведения, за да разберат дали мистър Палангес не е ходил и на друго място.
Когато Умберто ги посети отново, директорът го посрещна с подкупващо внимание.
— Маслото, което сте ни донесли, е със забележителни качества, мистър Палангес.
Умберто поклати главата си, покрита с черна лъскава коса. Този факт му беше добре известен.
— Никога не съм виждал подобно нещо — призна директорът.
Умберто отново кимна.
— Така ли? — учтиво се осведоми той. После, като че ли мисълта му беше хрумнала случайно, добави: — Но струва ми се, че ще видите, сеньор, и то в огромни количества. — Даде вид, че се замисля. — Според мен то ще се появи на пазара след седем или може би осем години — и се усмихна.
Директорът прояви недоверие. Той каза с откровен тон:
— То е по-хубаво от нашите рибени масла.
— И на мен така ми казаха, сеньор — съгласи се Умберто.
— Вие сам ли смятате да търгувате с него, мистър Палангес?
Умберто отново се усмихна.
— В такъв случай щях ли да ви го показвам?
— Бихме могли да подобрим някое от нашите масла синтетично — забеляза директорът замислено.
— С някои витамини — но ще ви струва много скъпо да ги синтезирате всичките, даже и да можехте да го направите — кротко каза Умберто. — Освен това — добави той — имам сведения, че новото масло, така или иначе, лесно ще измести и най-хубавите ви рибени масла.
— Хм, предполагам, че имате някакво предложение, мистър Палангес. Може би трябва вече да ни го кажете.
Умберто обясни:
— Съществуват два начина човек да се справи с подобно нещастие. Обичайният начин е то да се предотврати или да се отлага дотогава, докато капиталът, похарчен за съществуващото оборудване, се изплати. Това, разбира се, е най-приемливото решение.
Директорът кимна. По тези въпроси той беше добре осведомен.
— Но в случая, колкото и да ми е мъчно за вас, такова нещо е невъзможно.
В това директорът се съмняваше. Склонен беше да каже: „Така ли мислите?“, но се въздържа и се задоволи с едно уклончиво „О?“.
— Другият начин — съветваше Умберто — е да го произведете сами, преди да е започнала бедата.
— А-а-а — каза директорът.
— Мисля — продължи Умберто, — мисля, че бих могъл да ви снабдя със семена от това растение след около шест месеца. Ако ги засеете тогава, ще можете да започнете производството на масло след пет години или шест, при пълен добив.
— Всъщност съвсем навреме — забеляза директорът.
Умберто кимна.
— Първият начин е по-лесен — каза директорът.
— Ако изобщо беше възможен — съгласи се Умберто. — За съжаление вашите конкуренти са точно толкова недостъпни, колкото и непобедими.
Той заяви това с убеждение, което накара директора замислено да го наблюдава известно време.
— Разбирам — каза на края той. — Чудя се… ъ-ъ-ъ… Вие да не би случайно да сте съветски гражданин, мистър Палангес?
— Не — отговори Умберто, — но имам много широки контакти…
Тук вече трябва да вземем под внимание другата една шеста от света, където имаше несъмнени постижения в много сфери от човешката дейност. Биологията беше една от тях. И пред Съветския съюз, както и пред останалата част от човечеството, стоеше проблемът за увеличаване на хранителните ресурси. Знаеше се, че там успешно се занимават с облагородяването на пустините, степите и северната тундра.
— Слънчогледи — каза директорът разсеяно, потънал в дълбок размисъл. — Случайно научих, че отново са успели да увеличат добива на слънчогледово масло. Но това е друго.