Но при второто подминаване сир Мерин извърна върха на пиката, удари сир Хобър в гърдите, свали го от седлото и той рухна с трясък на земята. Сир Хорас изруга и се затича да извлече от терена пребития си брат.
— Жалка езда — вещо заяви крал Джофри.
— Сир Бейлон Суан, от Каменен шлем на Червения страж — чу се викът на херолда. Грамадният шлем на сир Бейлон бе увенчан с широки бели криле и на него се биеха черен и бял лебед. — Морос от дома Слинт, наследникът на лорд Джанос от Харънхъл.
— Вижте го тоя трътльо! — ревна Джоф толкова силно, че го чу половината двор. Морос, още скуайър, и при това новопостъпил скуайър, с мъка държеше в ръцете си пиката и щита. Пиката, знаеше Санса, беше рицарско оръжие, а мъжете от рода Слинт бяха с ниско потекло. Лорд Джанос беше само командир на Градската стража преди Джофри да го издигне до титлата владетел на Харънхъл и да го включи в кралския си съвет.
„Да падне дано и да се посрами — помисли тя с горчивина. — Дано сир Бейлон да го убие.“ Когато Джофри обяви смъртта на баща й, тъкмо Джанос Слинт бе сграбчил за косата отсечената глава на баща й и я вдигна да я види тълпата, докато Санса плачеше и пищеше.
Морос носеше плащ на кръстосани квадрати от черно и златно над черна стоманена броня, украсена със златен ец. На щита му се виждаше кървавото копие, което баща му беше избрал за герб на новообявения си владетелски дом. Но изглежда, не знаеше какво да прави с щита, докато пришпорваше коня си, и острието на сир Бейлон удари герба точно в средата. Морос изтърва пиката си, помъчи се да запази равновесие върху седлото и не успя. Единият му крак се закачи в стремето при падането и подгоненият боен кон повлече младежа към края на полосите и главата му заподскача по настилката. Джофри задюдюка подигравателно. Санса се ужаси от мисълта, че боговете са чули мълчаливата й молитва за възмездие. Но когато спряха коня и вдигнаха Морос Слинт, се разбра, че е окървавен, но жив.
— Томен, неподходящ противник ти избрахме — каза кралят на брат си. — Сламеният рицар се бие по-добре от този.
След това дойде редът на сир Хорас Редвин. Той се представи по-добре от брат си, като надви някакъв престарял рицар, чийто кон беше зачулен със сребърни грифони върху синьо-бяло поле. Колкото и великолепно да изглеждаше, старецът едва се държеше и почти не оказа съпротива. Джофри сви устни.
— Гледката е жалка.
— Предупредих ви — каза Хрътката. — Бълхи.
Отегчението на краля нарастваше и Санса се притесни. Сведе поглед и реши да си мълчи, каквото и да става. Когато настроението на Джофри Баратеон помръкнеше, вероятността да излее гнева си върху някого наблизо беше голяма.
— Лотар Брун, свободен конник на служба при лорд Белиш — извика херолдът. — Сир Донтос Червения, от дома Холард.
Свободният конник, дребен мъж в очукана броня, излезе чинно в западния край на полосите, но от противника му нямаше и помен. Най-сетне на арената в лек тръс излезе светлокафяв жребец, зачулен в яркочервена коприна, но сир Донтос не беше върху него. Рицарят се появи миг по-късно: залиташе и сееше проклятия, навлякъл металния нагръдник и шлема си с пера, и без нищо друго. Краката му бяха голи и мършави, а мъжеството му срамно се полюшваше между тях, докато се мъчеше да догони коня. Зрителите зареваха и закрещяха обиди. Най-сетне сир Донтос успя да хване коня за юздата и се опита да се качи, но животното отказа да застане кротко, а рицарят беше толкова пиян, че голото му стъпало все не можеше да улучи стремето.
Тълпата вече виеше от смях… с изключение на краля. В очите на Джофри се четеше нещо, което Санса помнеше добре. Същия поглед като при Великата септа на Белор в деня, в който произнесе смъртната си присъда над лорд Едард Старк. Накрая сир Донтос Червения махна с ръка и се отказа, седна в пръстта и свали шлема с перата.
— Губя — изрева той. — Донесете ми вино!
Кралят стана.
— Бъчва от мазетата! Искам да се удави в нея.
Санса зяпна в ужас и чу собствения си глас:
— Не! Не можеш да го направиш.
Джофри извърна глава.
— Какво каза?
Санса не можеше да повярва, че е проговорила. Полудяла ли беше? Да му каже „не“ пред половината двор? Беше решила твърдо да си мълчи, само че… Сир Донтос беше пиян, глупав и безполезен, но не беше направил нищо лошо никому.
— Каза, че не мога? А, каза ли?
— Моля ви — промълви Санса, — исках само… може да ви донесе лош късмет, ваша милост… да… да убиете човек на рождения си ден.
— Лъжеш — прекъсна я Джофри. — Би трябвало и теб да удавят, щом толкова държиш на него.
— Изобщо не държа на него, ваша милост — възкликна отчаяно тя. — Удавете го или заповядайте да му отсекат главата, само… убийте го утре, ако искате, но моля ви… не днес, не на рождения си ден. Няма да го понеса, ако ви донесе беда… ужасна беда носи дори за кралете, певците го казват…
Джофри се намръщи. Знаеше, че го лъже, Санса го виждаше в очите му. Кръв щеше да й изкара заради това.
— Момичето говори истината — изхриптя гласът на Хрътката. — Това, което човек посее на рождения си ден, ще го жъне през годината. — Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш изобщо не го интересуваше дали кралят му вярва, или не. Възможно ли беше да е истина?
Санса не знаеше. Просто й беше хрумнало в последния миг на отчаяние, за да избегне боя.
Сърдит, Джофри помръдна в креслото си и махна към сир Донтос.
— Махнете го. Ще наредя да го убият утре този глупак.
— Прав сте — каза Санса. — Наистина е глупак. Колко умно от ваша страна, че го забелязахте. Той е по-подходящ за дворцов глупак, отколкото за рицар, нали? Би трябвало да го облечете в пъстри дрехи и да го направите свой шут. Той не заслужава милостта на бързата смърт.
Кралят я изгледа за миг.
— Май не си толкова тъпа, колкото казва майка ми. — Обърна се и извика: — Чу ли какво каза милейди, Донтос? От днес ще бъдеш новият ми шут. Можеш да спиш при Лунното момче и се облечи шарено.
Сир Донтос, набързо отрезвял от нечакания допир със смъртта, запълзя на колене.
— Благодаря, ваша милост. И на вас, милейди. Благодаря ви.
Докато двама от гвардейците на Ланистър го отвеждаха, съдията пристъпи към кралската трибуна.
— Ваша милост, да призова ли нов съперник за Брун, или да продължа със следващия двубой?
— Стига. Това са бълхи, никакви рицари не са. Всички трябва да ги пратя на смърт, само че днес е рожденият ми ден. Турнирът приключи. Да не ги виждам повече.
Съдията на турнира се поклони, но принц Томен не прояви същото покорство.
— Аз трябваше да изляза срещу сламения човек.
— Не днес.
— Но аз искам да се бия!
— Не ме интересува какво искаш.
— Мама каза, че мога да изляза.
— Наистина го каза — подкрепи го принцеса Мирцела.
— Мама каза! — присмя се Джоф. — Не се дръжте като деца.
— Ние сме деца — възрази самоуверено Мирцела. — И би трябвало да се държим като деца.
— Хвана ви — засмя се Хрътката.
Джофри се оказа победен.
— Е, добре. Дори брат ми не може да се катурне по-зле от тези бълхи. Съдия, изкарай плашилото, Томен иска да е бълха.
Томен изрева от радост и хукна да се приготви, топчестите му къси крачета затопуркаха по дъсчения подиум.
— Успех! — извика след него Санса.
Закрепиха плашилото в далечния край на полосите, докато оседлаваха понито на принца. Противникът на Томен представляваше „войник“ от кожа с ръст на дете, напълнен със слама и окачен на въртяща се дървена ос, с щит в едната ръка и увит с парцали боздуган в другата. Някой беше поставил върху „рицарската“ глава два еленови рога. Санса си спомни, че бащата на Джофри крал Робърт носеше рога на шлема си… но също и чичо му лорд Ренли, братът на Робърт, който се оказа изменник и се самопровъзгласи за крал.
Двама скуайъри облякоха малкия принц в пищните му доспехи от сребро и пурпур. От гребена на шлема му се спускаше дълъг кичур червени пера, а на щита му подскачаха на задните си лапи лъвът на Ланистър и коронованият елен на Баратеон. Скуайърите му помогнаха да се качи на седлото и сир Ейрон Сантагар, учителят по оръжие в Червената цитадела, пристъпи и му връчи дълъг сребърен меч със затъпено острие и с дръжка с листовидна форма, изработен като за ръка на осемгодишен рицар.