Смилец дигна рамена.
— Защо не поиска от вуйка ми Андроника помощ?
— И патриархът иска това, и някои от болярите, и брат ми Радослав — най-много… Не ща, Марийо, не ща гърците… Ако с тяхната помощ си запазя трона, няма много да харесам и тогава… Примерът на Иван-Асеня II е още пресен в ума ни. Но аз не губя надежда в бога. Народът и той е бодър. Крал Милутин няма да остане глух на зовът ми.
XXVI. Балдювата държава
На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.
Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.
Есента бе пастала.
Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно с глухия шум на вятъра.
Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.
Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания — от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.
Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.
Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава
Татарин кара Стана робиня,
с коня я тъпче по бели пети,
с бича я шиба по тънка снага,
та па си Стани люто говори:
— Я върви, първи, Стана робиньо!
— Как ще вървя, чер татарино,
като си нося мъжко детенце?
— Фьрли го, Стано, че ще те бия! —
Изминали са поле широко,
настанали са гора зелена,
измъкна Стана пояс от кръста,
направи люлка в гора зелена,
тури си Стана мъжко детенце,
даде му шумка да го залише.
Залюляла го и запяла му:
Нани ми, напи, мъжко детенце,
вятър ще духне, залюля ще те,
дъжд ще удари — окъпа ще те,
слънце ще изгрей — подсуши ще те,
до ще кошута — придои ще те!
Додето тая жална песен продължаваше меланхолична като опело на независимостта на България, в една стая, дето живееше управителя на чифлика със семейството си, ставаше странна беседа.