Спасибо, что скачали книгу в бесплатной электронной библиотеке AvidReaders.ru
Приятного чтения!
Арчибалд Кронин Героични години
Първа част
Дънкан! Ей, Дънкан!
Той спря и се обърна. Тя беше много хубава в късата карирана пола и туристически обуща, с огрени от залязващото слънце меки коси.
Накъде?
Въпросът й беше укор за намерението му да избяга.
Едва ви чух, Маргарет извини се равнодушно той.
Тя се усмихна предизвикателно, облегната на ловджийския си бастун, и погледна странния, беден момък, четвъртитото му чело, дълбоките, непроницаеми очи.
Отивам да пресрещна д-р Овъртън, който лови риба насам. Видяхте ли го?
Той поклати отрицателно глава.
Не сте много разговорлив съученик, Дънкан изсмя се тя. Изглежда мисълта за назначението на новата длъжност ви е възгордяла.
Той направи усилие да се намръщи и кимна утвърдително:
Голяма сполука, нали?
Чакайте, още не сте назначен! подразни го тя. Нищо не се знае, докато не мине събранието довечера тя млъкна колебливо. Вземете това разковниче, което ще ви донесе щастие! Намерих го на хълма, като идвах насам и му подаде едно стръкче зеленина.
Благодаря, Маргарет гласът му трепна, докато пое стръкчето с лявата си ръка и несръчно го закрепи на джоба на палтото си.
В същото време някой извика зад тях. Изкачвайки се откъм реката, Овъртън размахваше въдицата си. Когато се приближи, чистото му, хубаво лице бе овлажняло от пот след краткото изкачване.
Ах, вие, проклетнице! обърна се той към Маргарет. От два часа вече ви търся! Така ли се отнасяте с видните си гости? едва след това той се обърна към Дънкан: Добър вечер, Стърлинг. Имахте ли успех?
Нищо особено.
Дънкан почувствува внезапна неприязън. Този превзет парвеню, когото той надминаваше във всички класове на училището, продължаваше да се отнася снизходително към него.
Изобщо нищо, предполагам д-р Овъртън надникна в кошницата на Дънкан и неволно извика: Господи! Какво е това? Пет-шест фунта! А аз не улових нито една риба!
Искате ли една пъстърва?
Разбира се! Овъртън се завъртя весело. С удоволствие!
Вземете всичките! каза любезно Дънкан.
Но, драги, това е ваш улов! Сериозно ли говорите?
Съвсем сериозно! Мога да уловя пъстърва винаги, когато пожелая.
Въпреки сдържаността си, Дънкан не успя да отстрани презрителната нотка в гласа си, но Овъртън, зает с прехвърлянето в своя кош на пъстрите риби, не я забеляза.
Ще се забавлявам с изражението на баща ви обърна се той със смях към Маргарет, когато види какво съм донесъл!
Само че, Оуен възрази меко Маргарет, не сте ги уловили вие!
В любов и риболов всичко е позволено! каза той като я погледна многозначително.
Дънкан мръдна измокрените си нозе.
Време е да вървя!
Той свирна на Раст, легнал в ниските тръстики. Докато кучето ставаше, някаква внезапна мисъл хрумна на Овъртън.
Същото куче ли е? попита той.
Същото.
Сполучили сте, значи.
Маргарет трепна при тоя спомен.
Трябваше да е на парчета след прегазването.
Беше на парчета отвърна спокойно Дънкан. Само че те пак се сглобиха някак!
Трябва да се специализирате в сглобяване на картини-пасианси. Овъртън се усмихна и промени разговора: А сега предполагам, че няма да ви видя вече. Трябва да бъда в университета идущия четвъртък, за Локхартовите изпити.
За стипендиантите ли? запита Дънкан.
Да Овъртън погледна важно. Една от ангариите на лекторите в Сент Андрюс! Да изпитват по седемстотин кандидати за лекари всяка пролет.
Чудно е, че сте още жив! тия думи бяха казани толкова спокойно, че горчивината им мина незабелязано.
Почти веднага Дънкан свали шапка на Маргарет и си тръгна.
Двамата останаха да го гледат.
Странен е този млад дявол, нали, Марджи?
И вие бихте били странен, мили, ако имахте неговия недъг отвърна тя с усмивка.
През време на дългия
ход до града Дънкан с болка си представяше скитането на Маргарет и Овъртън по полето, към Стинчър Лодж, имение на Маргаретиния баща, полковник Скот. Той си представи голям салон с пламнали дърва в камината. Слуга в тъмнозелена ливрея щеше да донесе чай. Когато влезе бащата на Овъртън Почтения Джо Овъртън, предприемач и собственик на железолеярни, най-богатият човек в Ливънфорд, Маргарет щеше да налее чай, а младият Овъртън щеше да го поднася, като се хвали със забележителния си риболов.
Оуен Овъртън умееше винаги да изпъкне. Охолството бе придало самоуверена безочливост на единствения, разгален син на Почтения Джо. Ако държането му бе по-скоро блестящо, отколкото благовъзпитано, той умееше да прикрива това с обезоръжаваща усмивка.
Дънкан си припомни колко често бе надзъртал, бегло и свенливо, през прозорците на тоя салон, когато, преди години, бе донасял покупки в големия дом. Наистина, той беше съученик на Маргарет, но в северните градове на Англия местното учебно заведение обслужва еднакво хубавата дъщеря на богатия земевладелец и недъгавия син на чистачката.
Той стигна грозното градче Ливънфорд, което се простираше от мътното устие на реката до железолеярните, разположени край гарата, и тръгна по една тясна уличка, изпълнена с мирис и образи на нищета. Колко добре ги познаваше той!