За мен ще е огромна чест, любезни господине.
Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.
Спомням си мъжа, за когото говорите каза той. Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му много скъпо.
Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.
Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.
А кутията? Каза ли нещо за нея?
Каза, че е антика, която купил в Тибет знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.
Попитахте ли го какво има в нея?
Каза, че е ритуален нож пур-бу. Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.
Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори продължи служителят. Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.
Какво според вас е имало вътре?
Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? Той разпери ръце.
Пендъргаст посочи разрешителното.
Тук се казва, че щял да хване влака за Ченгду, а после самолет на Чайна Еър за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?
Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг Ченгду Бейджин Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим Той отново разпери ръце.
Пендъргаст си записа информацията за пътуването.
Как се държеше? Беше ли неспокоен?
Бюрократът помисли за миг.
Не. Това беше много странно. Той изглеждаше еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.
Пендъргаст се изправи.
Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.
И аз на вас, прелюбезни господине каза чиновникът.
Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.
6.
И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.
Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.
Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.
Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които
искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна:
Пуснете ме във вътрешния манастир.
Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.
Знаете ли, че е забранено?
Да, но
Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.
Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.
Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.
Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.